Когато, окрупнявайки се, не си кълвем в градинката, но се изправяме и вече изчерпателно твърдим, се закрепостяваме извечно, самообсаждаме се, очертаваме съзнателно около си без излаз и перспектива граница, построяваме хоризонт, да, един предел без перспектива за излаз и правим, значи, възможно да бъдем без изход или себеразширение, да бъдем щурмувани от съмнения, да бъдем просмуквани от мъглата на съмнението. Как махваме с ръка, прогонваме пред очи някакво смущение, току се мерне в пъстроцветното ни пладне пеперуда в мимолетен лупинг. Зачеква се, насъбира се, отприщва се, освобождава се хала, могъщество. Нещо се организира, налита, нахлува, извира и струи от небитието пак и пак, без да можем да черпим било свръх, било изпод себе си ресурси, бентове, нито да маневрираме. Знаем всичко: че сме точно толкова силни, колкото е противникът. Сами сме си въобще ресурсът и маневрата, бентът. Налага ни се просто да контраатакуваме, излезем и устоим с цялата си мощ, цялата мощ, оказвайки се сами на тихо срещу своите собствени стени, да, при точицата, където да се разположим, развием, разгърнем... Земята. Нейните чужденци, нейните пришълци... "Хей, докога, спри се, нека просто си подадем ръце през оградата, нека родим нещо заедно, една истина!"
Допълнение към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
