ражда се от духа на гръцката трагедия романтиката в музиката,
Шопенхауер, нежели музиката като романтика, нежели утеха с вечността)
Сократ (Киркегор). Личността е лицето с достойнство: да обръщаш гръб, без да се обръщаш гърбом. Сиреч достойнството е отнасяща се към метафизиката на стила диалектика на жанра. Достойнството, бидейки връх ("как хубаво е хубавата музика да няма край?"*), е склонно (мефистофелски против Мефистофел) да се търколи към свое подножие, своя граница, една вписваща се в метафизиката на жанра диалектика на стила, един минимум, един екстаз, едно извращение. И към, значи, екстремум, откъдето личността се отваря в лик. Разпада се на сим-фонично и песенно начало животът; ето чистите жанрове, оплодителната двойка. Съобщава, удостоява я стилният произход. Музика, романтичната съвест, вечната женственост, упованието (Регине). Кой (заедно с Фауст) възкликва? Ами Ницше**, отправно гръцката сценична трагедия, има предвид диалектика на физика и метафизика, опиянение и съновидение, Дионис и Аполон, Дионис пак и пак под маската на Аполон; и че пълнотата на живота би се заключавала тъкмо в един наяве Дионис. Ние. Сценичността въдворява в живота, очаква се ("на куково лято") пришествието. Уличава се достойнство. Сократ (Киркегор).
----------
* "To be or not to be"? "Verweile doch, du bist so schön!"(Класично е възклицанието "как хубаво е: хубавата музика безкрай!";
"Die Geburt der Tragödie, Oder: Griechentum und Pessimismus" (1886).
От статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
