Атракторното простр.-време ^

Деконструктивен текст.

C ∈ {{H, ν}} | C - H = ν | C - ν ≠ H

→ 𝒮*(C) ≡ {P(C)/E0(C) = Hν = S(C)^ 

= the process "covariant constant" ^^}:

E0, бягащо поле (не е оператор) | P, локализиращ оператор;

H, хипергеометрия | ν, честота.

C, логическиЯТ единствен тип,

ала логически множествениЯТ.

^^ Мое понятие против инвариантността;

и дори против нулевата инвариантност,

тоест на covariantly constant тензорно поле.

Проблемът хардуер | софтуер

Компютър ∈ {{Хардуер, Софтуер}};

Компютър - Хардуер = Софтуер;

Компютър - Софтуер ≠ Хардуер.

---------- структурно = конкретика = своята конкретика

Компютър = своята конкретика.

----------

Компютър ≡ {P/E0 = Hν}: 

E0, бягащо поле | P, локализиращ оператор;

H, хипергеометрия | ν, честота.

----------

Екзитопия.

Периодизация и тара

Виж фрагментите ми "Екзитопия" (link) и "Абсолютизация" (link)

    r = [(n - 1) E + βG] / (kG); β > 0; k > 0; n = 2, 3, ...

    (1) 0 < E = E0 = r, заемополучаване → 0 < G = G0 = [(n - 1) E0] / (kE0 - β).

kE0 - β > 0 → E0 > β/k.

    (2) G ≥ G0 → 0 < r = E = βG / [kG - (n - 1)] ≤ E0.

E = βG / [kG - (n - 1)]; G ≥ [(n - 1) E0] / (kE0 - β); E0 > β/k.

    {kG - (n - 1) > 0:

k [(n - 1) E0] / (kE0 - β) - (n - 1) > 0 

↔ (n - 1) kE0 > (n - 1) (kE0 - β).}

    lim (G → +∞) E = β/k. 

E0 β/k ⟳ E β/k (E0 захранва динамиката n, β, k на G)

→ E0 - β/k > 0 (преработена стойност).

(n, структурен аспект & β, динамичен аспект), ентропия | k, синтропия.

|G|, скоростта на преработка.

|G| = [(n - 1) (E0 x 1)] / [k (E0 x 1) - β]; E = β/k 

→ |G| = (n - 1) / (k - β); k > β.

E0 / |G| = T, период (периодите на сливане са съдържателното време, 

а периодизацията - формалното, връзката помежду им е производителността). 

    Производителност, 

[P(n, β, k, T) x 1]{[E0 x 1]/[T], дим.} = (n - 1) / k = (E0 x 1) / [T + β/(n - 1)]: 

n, бройката квантово-структурни съ-стояния;

β, бройката квантово-насипни де-съ-стояния;  

k, бройката квантово-кон-структурни де-съ-стояния.

    Преработката се състои в ковариантиране.

    Ами E0, бидейки изразителят на съдържателното време,

е мотиваторът за ковариантиране: 

че съдържателното време става съдържание.  

    Изразителят на съдържателното време мотивира оператора (n, β, k) на ковариантиране, щото съдържателното време да се преработи в съдържание: 

f(n, β, k) E0 = P(T).

    Та E0 внася хиперпространство и е степента на хиперпространственост.

    Дименсията на Е0: скорост на времето, времеедници за единица време;

a производителността P е спирачното ускорение на времето -

понеже производителността "спира" при коварианта,

произвежда се ковариант.

    f(n, β, k) E0 = P(T). Алгебрата (операторна) n, β, k: E0 е равномерен пълнеж на Евклидово пространство. Нещо вкарва хобота си f изотвън и започва равномерно със сила P да изсмуква E0. Пространството същевременно се изкривява вакуумно във все по-самовсмукващо се в пасив хиперпространство, докато оформящият се по този начин център се уплътнява в ковариант в рамката на период T:

    n, бройката квантово-структурни съ-стояния;

    β, бройката квантово-насипни де-съ-стояния;  

    k, бройката квантово-кон-структурни де-съ-стояния.

P(T) е показателят на симетричен процес: сила за единица време;

и се управлява от f(n, β, k) E0. Как ли E0 управлява P(T)? Кое не достига? 

E0 съответства на големината P(T). f(n, β, k) съотв. на продължителността P(T).

Че ако зависеше само от E0, изсмукването щеше да протече мигновено.

f(n, β, k) определя обхвата около мигновено, с определена сила, изсмукване.

n прави обхвата широк; β прави обхвата дълбок; k прави обхвата плитък.

f(n, β, k) E0 = P(T) → f(n, β, k, T) E0 = P, операторния вид на модела. 

T затваря контура в коварианта (сферично).

P без T е едно спирачно ускорение.

(n β/k) (1/T) = P/E0, операторното уравнение.

1/T, честота | P, ускорение | Е0, скорост.

Структурното уравнение на фотон.

Ускорението върху фотонното поле дава фотона като структура.

(3) P/E0 = Hν: E0, бягащо поле | P, локализиращ оператор;

H, хипергеометрия | ν, честота.

    Уравнението (3) е ковариантно → дясната му страна допуска зануляване 

през вътрешна алгебра → вижда се през разрез:

маса въртеливо се разпространява около своя център,

въртейки се спрямо периферията си.

    Въвеждат се: 

скорост на разпространение;

фазово пространство-време;

квантова константа;

центробежна геометрия;

центростремителна аритметика;

гранична динамика. 

    Последните три се сумират и приравняват на нула:

Уравнението на Дирак.

    Формулирал си закона за движение на твоя бизнес. Но това (Уравнението на Дирак) е покана. Инвестицията се равнява на финансовата ефективност - щом инвестицията е "чиста". P/E0 = Hν: E0, бягащо поле | P, локализиращ оператор;

H, хипергеометрия | ν, честота.

Абсолютизация

Полето при Специалната теория на относителността е неразривно спрямо пространство-времето. Но при Дираковото уравнение не е. Как, бидейки уравнение на пространство-време, Дираковото уравнение може да се запише като уравнение на Дираковото поле? Та аз, наблюдавайки спинорната структура, - аз просто надничам... Уравнението на Дираковото поле е произволна реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица. Спинор означава, щото съотносителна симетрия на интенционалност - разписана с произволна реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица - да попадне в абсолют на съотнасяне, че в пространство-време: свежда се до запис с безкрайна размерност на матрицата, тоест до Дираково поле. Пък абсолютът на съотнасяне се "наблюдава" като спинор, понеже няма как иначе симетрията на интенционалност да се "закове" - Дираковото уравнение. Дираковото поле се доказва и от локализацията, и от анихилацията, и от Ефекта на Казимир, и от магнитния момент на електрона: че "самият вакуум не е вакуум", има една сила... Гравитационната и диелектричната проницаемост изискват пробен обект. Съотносителната симетрия на интенционалност е икономическо явление. Интенционалността при абсолюта на съотнасяне се изражда в натъкване. 

А ентропията е пасивният резултат от взаимонатъкването. Ами обектът е об-ект, субектът е суб-ект. Пък езикът? Намирайки помежду си общ език. Че квантовата граница е нещо неестествено. Не заковавам.

Екзитопия

    Λ, реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица (n):

(1) det(Λ - λI) = 0

→ λi = ∑ (j = 2, n) Λ1j cos[(2π / n) (i - 1) (j - 1)]; i = 1, 2, ... n.

(2) (Λ - λiI) Vi = 0; Vi, собствен вектор

→ Vi = adj(Λ - λiI) e1 → j = argmax|adj(Λ - λiI) e1|.

    "Енергийното" уравнение от Λ,

- βλij = [k / tij] ћr - E (i ↔ j),

ковариант на взаимодействие:

tij, периоди на сливане;

λij, амплоа;

E, ресурс, Re (системен параметър);

β, интензивност, Re (системен параметър);

k, контрол, Re (системен параметър);

r, етап, Re (променлива на системата);

ћ, квантовата константа (Дирак).

Уравнението формира как 

j в пространството вижда E във времето.

Тоест частиците j са "екзитопи" (мой термин).

Съдържателните отрицателни знаци 

са скаларни, нежели фазови.

    Уравнението на екзистенциалната симетрия (∑str),

ћr(t) = - {[n(t'ћ') - 1] E(t'ћ') + β(t'ћ') G(t'ћ')} / [k(t'ћ') G(t'ћ')];

G(t'ћ') = ∑ [j = 2, n(t'ћ')] Λ1j(t'ћ'), "генератор".

Задават се по времеви закон стойностите на екзистенциална симетрия, 

за да се получи времевият закон за екзистенциалното равновесие.

Изоморфизъм: {Λ12(t'ћ'), Λ13(t'ћ'), ... Λ1n(t'ћ')}

= var[n(t'ћ') = const; G(t'ћ') = const].

    Едно приложение (t = const: ћ → 1).

- Функционална рамка, постулирана (kr > β): 

0 < интензивност (β); 0 < контрол (k); 0 < излишък (r).

- Равнопоставени помежду си приходо-разходни контрагенти (j):

даденият между тях счетоводен набор (Λ1j^), чиято сума G > 0 

(споразумителна рамка).

- Проектова рамка, зависима (производна през уравнението):

0 < ресурс (E) за работа, проектов отговорник

приходо-разходен контрагент (j = 1).

Забележка: уравнението "ћr(t) = ..." 

("r = ...", което се прилага)

няма съдържателна компонента

(понеже енергийното също няма, 

а не "tij = ...", което не трябва да се намесва);

тоест отрицателните знаци в "r =",

което у-ние тук се ползва, са фазо-количествени, нежели скаларни. 

^ Λ1j < 0 -> сделка, консумира се из от r; 

Λ1j > 0 -> колаборация, генерира се къмто r. 

Няма как финансовата тежест (G) да бъде разпределена поравно, 

освен циркулантно.

    Макроикономическото съответствие на разгледаното приложение.

    (1) E = [G / (n - 1)] (kr - β)^ -> Инфлация = E/G = (kr - β^^) / (n - 1):

Е > 0, бюджетен заем; r > 0, бюджетен дефицит (k > 0, контрол); G > 0, БВП.

kr - β > 0; (r & β) = f(E) → β↑: (kr - β)↓ → Инфлация↓ (G↑). Идеята е, щото БВП да се повиши автоматично през потреблението, вместо реално. Та заемът се преобразува в данъчна тежест върху далаверата. 

    (2)  (r & β) ≠ f(E) → или [Инфлация = β / (n - 1): β↓ → Инфлация↓],

или (k↑ → Инфлация↑). Идеята е, щото бюджетният заем да не се бюджетира. 

Та заемът се преобразува в квазиданъчна тежест върху поселението. 

    ^ (kr - β), "човекоразпространение".

    ^^ β > 0, потребление.

    Извод: времето мАкроикономически не трябва да се фиксира.

r = [(n - 1) E + βG] / (kG); (r & G) = f(E) → G↑: r↓.

Възражението на Дирак

    (1) Електрон-позитронното поле се възбужда взаимопротивоположно при електрона и позитрона.

    (2) Относно масата електронът и позитронът са една и съща частица.

    [(1) & (2)] → Диаграмата за сблъсък фотон -> електрон не се нуждае от оператор, който в съответствие, видиш ли, е възбудил фазовото поле, нежели от оператор, който диаграмата просто отразява - операторът се съобразява с диаграмата, изразява се от нея.

    (3) Спинът прави електрона; а относно спина електронът и позитронът не са една и съща частица, не са във фазово поле. 

    (4) Диаграмата за сблъсък фотон -> електрон предпоставя негласно, че за да е възникнал за фотонен сблъсък един електрон, трябва оператор, който съответно да е енергизирал във фазовото поле фаза. 

    (5) Енергизаторът не се съобразява с диаграмата за сблъсък фотон -> електрон. Тоест няма пречка енергизаторът да енергизира цялото фазово поле, което пък с това от инвариантно ще се превърне в ковариантно. Освен при суб-ективен енергизатор - вместо об-ективен. А суб-ективният енергизатор се нарича ренормализатор; Уравнението на Дирак не е предназначено за диаграма на сблъсък и се получава на спинорно ниво при сблъсъка фотон -> електрон безкрайна маса за електрона, възбужда се центърът на спинора, спинорът в Уравнението на Дирак е интегрален със спинорното си поле. А Дирак (с мои думи) казва: "Ако ще енергизирате, енергизирайте, защо ренормализирате!?"

Операция "Безпочвеност"

Изначалната не само исторически операционалност изисква за обект самото пространство, нежели обекти в пространството. Та пространството трябва да бъде инвариантно, за да може да бъде оперируемо. Пък пространственият континуум не може да бъде инвариантен, граничен е, граничността плава, променя го. Промяната я иззема произволът на скалариката. Скалариката скрива пространството. Векториката замаскира пространството. Тензориката замазва пространството. Спинориката инкарнира пространството. Но това не снема съдържателността на празното пространство. Запазва се континуумът, граничността надвисва при спинориката дори. А следващата стъпка е импулсиране. И ето че тухличките на инвариантното пространство са фазите. Понеже да се интегрира издъно импулс = да се интегрира време, а да се интегрира време = минало & бъдеще, интегритетът импулс по импулс е настоящ, фазов е, нулев е. Нулите, бидейки фази, не подлежат на опериране иначе освен тъкмо времево, гранично, енергийно. Ами времевото опериране се заключава в това, 

щото изграденото с "настояща", фазови тухлички и обхванатото в настояще пространство се превръща мигом в ковариант, съ-битие.

Вълновата квантова теория

    (1) Фазорът като константа:

∫ (-∞, +∞) ω sinc(πωu) const du = const sgn(ω)

→ фазовият оператор "δ(u) = lim (ω → ±∞) ω sinc(πωu)",

Дираковата делта-функция 

[const ∫ (-∞, +∞) δ(u) du = ±1 const = ± const

→ const δ(u) = 0; (ω → Ω) ↔ (ω = Ω); ћΩ]; 

фаза, φ(u) = lim (ω → ∞) sinc[u - (π/ω) s(u)]; 

... , -2, -1 = s(u) = 0, 1, 2, ... ;

f(u) = ∑ (s = -∞, +∞) φ(u);

i_² = j_² = k_² = i_j_k_ = -1, предвид пространство;

f(i_x) f(j_y) f(k_z) = - f(x, y, z);

s = √[s²(i_x) + s²(j_y) + s²(k_z)];

ψ(x, y, z, t)^ = [- f(x, y, z)]^^ |F[s(i_x, j_y, k_z), t]^^^|.

^ Вълнова функция → ψ(x, y, z), ковариант.

^^ Поле → инвариант.

^^^ Пространственият оператор.

    ----------

    (2) "t(ψ) = 1/λ";

det(Λ - λI) = 0;

Λ, реална 

симетрична 

с нулев диагонал 

циркулантна

матрица;

i = 1, 2, 3, ... n = var;

j = 1, 2, 3, ... n = const;

Λ = Λ(j); λ = λi(j);

[Λ(j) - λi(j)I] Vi(j) = 0;

Vi(j), собствени вектори.

    ----------

    (3) "ti(j) = {k / [E - βλi(j)]} ћr",

периоди на сливане T:

λi(j), амплоа;

k, контрол, Re (системен параметър);

E, ресурс, Re (системен параметър);

β, интензивност, Re (системен параметър);

r = ΩT, етап, Re (променлива на системата);

ћ, квантовата константа (Дирак);

- f(x, y, z) ∉ ψ(x, y, z) → ψ(x, y, z) ћr(t);

съдържателните отрицателни знаци 

са скаларни, нежели фазови

(тоест нулата в знаменателя е ирелевантна).

    ----------

    (4) Настоящата теория тръгва от реторичен въпрос:

как ресурс, интензивност, контрол,

без да се намира помежду си 

общ език?

Ковариантната аритметика

(виж фрагмента ми "Спектърът като структурна сума": link)

    Квантовата теория на полето конструира в инвариант аритметиката, лишавайки от физикалния компонент полето; пък квантовата спектродинамика структурира в ковариант аритметиката, снабдявайки с физикален компонент множеството (матричната номерация *).  

    Че спектърът като нищо друго освен ковариант ("Клифордова аритметика" ^): съдържа се в Уравнението на Дирак, доколкото всяка (*): реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица удовлетворява Уравнението на Дирак  (Клифордова алгебра ^^).

    Че ковариантът в своята непроменливост се променя квантово и то по мащаба си: ковариация, разкрива се в протежение свят, защото ковариантът не притежава инвариант; пък квантовата теория на полето е операториална.

    ----------

    ^ 0 не е (аритметичен) колапс.

    ^^ "= 0" не е (алгебричен) колапс.

Спектърът като структурна сума

:времепроникване

(тоест с без спектрален анализ)

Виж фрагмента ми "'Локалност - защото така!'": link

ti(j) = {k / [E - βλi(j)]} ћr;

det[Λ(j) - λI] = 0;

λ = λi(j);

[Λ(j) - λi(j)I] Vi(j) = 0;

i = 1, 2, 3, ... n = var;

j = 1, 2, 3, ... n = const:

k, контрол, Re (системен параметър);

E, ресурс, Re (системен параметър);

β, интензивност, Re (системен параметър);

r, етап, Re (променлива на системата);

ћ, квантовата константа (Дирак);

λ, амплоа;

t, период на сливане;

I, единична матрица;

V, вектор-стълб;

Λ, ВЗАИМОДЕЙСТВЕНА МАТРИЦА,

реална, 

симетрична,

с нулев диагонал,

циркулантна.

Забележка:

съдържателните отрицателни знаци 

са скаларни, нежели фазови.

(Или времеразлагане по:

хармоници; sinus cardinalis; Диракова делта-функция, 

ренормализационен проблем.)