Пространствената матрица

    Виж фрагментите ми "Отмерване" (link)

и "Буридановото магаре" (link)

    Нека колоните са координатните оси

→ редовете са взаимодействията между коодинатните оси.

    И нека пространството е 6-мерно с аргументна мяра x;

а и не е статично, и е винтово

→ "куче, което си гони напред опашката".

    [x1 x2 x3 x4 x5 x6] 

    [x1 x2 x3 x4 x5 x6]

    [x1 x2 x3 x4 x5 x6]

    [x1 x2 x3 x4 x5 x6]

    [x1 x2 x3 x4 x5 x6]

    [x1 x2 x3 x4 x5 x6].

    Нека направляващата ос е ос 3

→ увлича останалите.

    Конкретната осова база:

нека контурните оси са ос 6, въртящата,

заедно с ос 1, тоест с приемащата 

от абстрактната осова база 2, 4, 5 въртенето;

та ос 1 се оттласква спрямо 6 и 3.

    [ x1 x2 -x3 x4 x5  x6] 

    [ x1 x2 -x3 x4 x5 -x6]

    [-x1 x2  x3 x4 x5 -x6]

    [ x1 x2 -x3 x4 x5 -x6]

    [ x1 x2 -x3 x4 x5 -x6]

    [-x1 x2 -x3 x4 x5 -x6].

    Осите от абстрактната осова база не си влияят,

а и се оттласкват спрямо конкретната осова база.

    И ето че нарастваща размерност (7, 8, ...) се свежда до 

еднотипно разширяваща се абстрактна база. 

    [ x1   x2  -x3  x4  x5   x6] 

    [ x1    0   -x3   0    0   -x6]

    [-x1  -x2   x3 -x4 -x5 -x6]

    [ x1    0   -x3   0    0   -x6]

    [ x1    0   -x3   0    0   -x6]

    [-x1  -x2 -x3 -x4  -x5 -x6].

    Нека всяка ос си има мащабиращ коефициент:

1(a), 2(b), 3(c), 4(d), 5(e), 6(f).

    Контурните оси се мащабират по въртенето,

а направляващата ос се мащабира по цялата система.

    [ ax1     x2 -cx3    x4    x5   fx6] 

    [   x1     0   -cx3    0      0     -x6]

    [-cx1 -cx2   cx3 -cx4 -cx5 -cx6]

    [   x1     0   -cx3    0      0     -x6]

    [   x1     0   -cx3    0      0     -x6]

    [-fx1   -x2  -cx3   -x4  -x5  -ax6].

    Осите от абстрактната осова база

се мащабират както собствено,

така и в контурните оси, въртенето. 

    [ ax1   bx2 -cx3  dx4   ex5  fx6] 

    [ bx1     0   -cx3    0      0   -bx6]

    [-cx1 -cx2   cx3 -cx4 -cx5 -cx6]

    [ dx1     0   -cx3    0      0   -dx6]

    [ ex1     0   -cx3    0      0    -ex6]

    [-fx1 -bx2  -cx3 -dx4 -ex5 -ax6].

    Пространствената матрица може да се представи

като произведение от структурна и факторна,

пък факторната може да се обобщи във функционална.

    А мащабирането може да се изкриви, тегло.

    [ a(+)  b(+) -c(-)   d(+) e(+)  f(+)] [f(x1) 0 0 0 0 0]

    [ b(+)  0      -c(-)   0      0     -b(-)] [0 f(x2) 0 0 0 0]

    [-c(-) -c(-)    c(+) -c(-) -c(-) -c(-)] [0 0 f(x3) 0 0 0]

    [ d(+)  0      -c(-)   0      0     -d(-)] [0 0 0 f(x4) 0 0]

    [ e(+)  0      -c(-)   0      0     -e(-)] [0 0 0 0 f(x5) 0]

    [-f(-) -b(-)   -c(-) -d(-) -e(-) -a(-)] [0 0 0 0 0 f(x6)]. 

    Матричното произведение от структура и факторика

може елемент по елемент да се интегрира, "озърни" 

с линеен интеграл, ∑(∂.1) = 0: [1 1 1 1 1 1] ↔ ∫∫∫∫∫∫.

    f(x1, x2, x3, x4, x5, x6)

                 [ a(+)  b(+) -c(-)   d(+)  e(+)  f(+)] [f(x1) 0 0 0 0 0] [∂x1]

                 [ b(+)  0      -c(-)   0       0     -b(-)] [0 f(x2) 0 0 0 0] [∂x2]

                     = [-c(-)  -c(-)   c(+) -c(-)  -c(-) -c(-)] [0 0 f(x3) 0 0 0] [∂x3] = 0.

                 [ d(+)  0      -c(-)   0       0     -d(-)] [0 0 0 f(x4) 0 0] [∂x4]

                 [ e(+)  0      -c(-)   0       0     -e(-)] [0 0 0 0 f(x5) 0] [∂x5]

    [1 1 1 1 1 1] [-f(-) -b(-)   -c(-) -d(-) -e(-)  -a(-)] [0 0 0 0 0 f(x6)] [∂x6]

    Елементното интегриране е аналитично

и е с неопределени интеграли, а сетне редовите суми се сумират.

    Пространството f(x1, x2, x3, x4, x5, x6) = 0 е облачно 

→ притежава ковариант спрямо координацията,

ако функцията f(x1, x2, x3, x4, x5, x6) = 0 е диференциална.

    Тоест ако еквивалентното относно предполагаемия ковариант 

проектиране през линейни производни може да се доведе докрай:

x1 = f(x2, x3, x4, x5, x6)

     [∂/∂x2]

     [∂/∂x3]

→ [∂/∂x4] f(x2, x3, x4, x5, x6) = 0

     [∂/∂x5]

     [∂/∂x6]

↔ ∂f/∂x2 + ∂f/∂x3 + ∂f/∂x4 + ∂f/∂x5 + ∂f/∂x6 = 0 

→ x2 = f(x3, x4, x5, x6) ...

→ ∂f(x6)/∂x6 = 0

→ X6 → X5 → X4 → X3 → X2 →X1

→ f(X1, X2, X3, X4, X5, X6) е ковариантът.

    Задават се кои са пространствените фактори x1, x2, ... xn.

Задават се функциите f от пространствените фактори.

Задават се теглото и обхватът от пространствените фактори.

Изчислява се ковариантът, равновесието.

Буридановото магаре

(постановка с метафора: гладна кокошка просо сънува)

Виж фрагмента ми "Отмерване": link

Забележка: текстът не е конструктивен, а структурен.

    "3D + t": exp[√(ijk) φ] = f(φ)* 

= ψ(t)** = exp{i [1/√(i²x²+j²y²+k²z²) (t)] [ct + ћ √(i²x²+j²y²+k²z²) (t)]};

i² = j² = k² = ijk = -1; ћ, ъгловата квантова константа.

ψ(t) = exp{-i [1/√(x²+y²+z²) (t)] [ct - ћ √(x²+y²+z²) (t)]} 

→ спинор: 3D = 1D(2D).

    "3D + t": "гладен и жаден съм, 

трябва да се нахраня и напоя;

как да се сложи трапезата".

    Нещата никак не са прости, оф:

- трябва да опозная трепетите f, прожекторите 

на глада си x, 

жаждата си z, 

тревогата си y,

тоест на аргументативните фактори за моето състояние;

- трябва да наклоня везните си, 

F[f(x)] = a11 > 0 | F[f(z)] = a13 > 0;

- трябва да фиксирам тегобата си, F[f(y)] = a22 > 0;

- трябва, ето, да се взема в ръце, 

                              [ a11 -1  a13] [f(x) 0 0] [∂x]

f(x, y, z) =             [-1  a22    -1] [0 f(y) 0] [∂y] = 0;

                  [1 1 1] [-1     -1    -1] [0 0 f(z)] [∂z]

линеен интеграл {∑(∂.1) = 0: [1 1 1] ↔ ∫∫∫};

компонентното интегриране е аналитично

и е с неопределени интеграли;

φ(x) + φ(y) + φ(z) = 0.

    f(x, y, z) = 0, ковариант;

x = f(y, z); ∂f(y, z)/∂y + ∂f(y, z)/∂z = 0;

y = f(z); ∂f(z)/∂z = 0

→ Z → Y → X.  

    Това X (xmax = xm/a11 > 0 | xmin = xm < 0) ще се сложи за ядене, 

това Z (zmax = zm/a13 > 0 | zmin = zm < 0) за пиене, 

та с това Y (ymax = ym/a22 > 0 | ymin = ym < 0) ми се обещава ядене и пиене.

    Търся функционалност.

    x (|xm > 0| = |xm < 0|), 

огледално разпределение без прекъсване на гозбите;

f(x), разпределение на глада;

a11 > 0, тегло на глада → X;

    z (|zm > 0| = |zm < 0|), 

огледално разпределение без прекъсване на напитките;

f(z), разпределение на жаждата;

a13 > 0, тегло на жаждата → Z;

    y (|ym > 0| = |ym < 0|), 

огледална отдалеченост без прекъсване на трапезата;

f(y), разпределение на тревогата;

a22 > 0, тегло на тревогата → Y.

    ---------- 

    Алтернатива, "2D + t": exp(iφ) = f(φ)* 

= ψ(t)** = exp{i [1/√(x²+i²y²) (t)] [ct + ћ √(x²+i²y²) (t)]};

i² = -1; ћ, ъгловата квантова константа.

ψ(t) = exp{i [1/√(x²-y²) (t)] [ct + ћ √(x²-y²) (t)]} 

→ колапс (спирално свиване поради знака минус): 

ψ(t) = exp{i [c/√(x²-y²) (t)] t + ћ}; c = c[√(x²-y²) (t)]

 → ψ(t) = exp(iωt) → φ = ωt: 3D = 1D + 1D + 1D. 

    "2D + t": "гладен съм, трябва да се нахраня;

жаден съм, трябва да се напоя".

    Нещата са прости: пари нема, действайте,

ситият на гладния не вярва.

    ----------

    * Линейно множество, нелинеен ъгъл.

    ** Линеен ъгъл, нелинейно множество.

Отмерване

    Скалар върху градиент се разглежда 

вместо градиент върху скалар.

    ----------

    (1) 3-мерен скалар по същество.

                               [ a11 -a12  a13] [f(x) 0 0] [∂x]

 f(x, y, z) =             [-a21  a22 -a23] [0 f(y) 0] [∂y] = 0,

                   [1 1 1] [-a31 -a32 -a33] [0 0 f(z)] [∂z]

линеен интеграл [∑(∂.1) = 0];

компонентното интегриране е аналитично

и е с неопределени интеграли;

φ(x) + φ(y) + φ(z) = 0.

    a > 0; [±a], структурата като скалар.

    [f(x), f(y), f(z)], факториката за скалара;

f(y), функцията на зависимия фактор.

xmax = xmax0/a11 > 0; xmin = xmin0/-a33 < 0.

ymax = ymax0/a22 > 0; ymin = ymin0/-a...* < 0.

zmax = zmax0/a13 > 0; zmin = zmin0/-a31 < 0.

    Овал f(x, y, z) = 0, полето от координати

на факториката за скалара, градиентен облак с контурна 0

→ y = f(x, z).

    Скаларът се образува косо (повече или по-малко).

Наклон 1: a11/a33 = F[f(x)].

Наклон 2: a13/a31 = F[f(z)]. 

Наклон 1&2 (мащабиращ): a22/a...* = F[f(y)].

    * -a12 = -a21 = -a23 = -a32.

    ----------

    (2) 2-мерен скалар по същество.

                       [ a11    a12] [f(x) 0] [∂x]

f(x, y) = [1 1] [-a21 - a22] [0 f(y)] [∂y] = 0,

линеен интеграл [∑(∂.1) = 0];

компонентното интегриране е аналитично

и е с неопределени интеграли;

φ(x) + φ(y) = 0.

    a > 0; [±a], структурата като скалар.

    [f(x), f(y)], факториката за скалара;

f(y), функцията на зависимия фактор.

xmax = xmax0/a11 > 0; xmin = xmin0/-a22 < 0.

ymax = ymax0/a12 > 0; ymin = ymin0/-a21 < 0.

    Овално петно f(x, y) = 0, полето от координати

на факториката за скалара, градиентна мазка с контурна 0

→ y = f(x).

    Скаларът се образува косо (повече или по-малко).

Наклон: a11/a22 = F[f(x)].

Наклон: a12/a21 = F[f(y)].

    ----------

    (3) 1-мерен скалар по същество.

φ(x) = [1] [a] [f(x)] [∂x] = 0,

линеен интеграл [∑(∂.1) = 0];

компонентното интегриране е аналитично

и е с неопределен интеграл;

φ(x) = 0.

    [a > 0], структурата като скалар.

    [f(x)], факториката за скалара.

xmax = xmax0/a > 0; xmin = xmin0/a < 0.

    Отсечка φ(x) = 0, полето от координата

на факториката за скалара, градиентна отсечка с контурна 0

→ x = φ(x).

    ----------

    (4) 4-мерен скалар по същество 

→ n-мерен скалар по същество.

    Структурата като скалар: 

    [ а11   а12 -а13  а14]

    [ а21   а22 -а23 -а24]

    [-а31 -а32  а33 -а34]

    [-а41 -а42 -а43 -а44].

Първата ос: а11 | -a44, централна симетрия.

Втората ос: a14 | -a41, централна симетрия.

Третата ос: a33 | -a13 = -a23 = -a31 = -a32 = -a34 = -a43,

    централно-мащабираща симетрия.

Четвъртата ос: a12 = a21 | -a24 = -a42, 

    централно-огледална симетрия (невидимо измерение).

Петата, шестата, ... ос са с централно-огледална симетрия

    и се вмъкват след третата.

Центровете на огледалните оси са огледално помежду си,

    нулират се: a22 = 0 

→ a22 = a24 = ... = a2n-1

= a42 = a44 = ... = a4n-1

= an-12 = an-14 = ... = an-1n-1 = 0.

f(x1, x2, ... xn) = 0,

линеен интеграл [∑(∂.1) = 0];

компонентното интегриране е аналитично

и е с неопределени интеграли;

φ(x1) + φ(x2) + ... + φ(xn) = 0.

    a > 0; [±a], структурата като скалар.

    [f(x1), f(x2), ... f(xn)], факториката за скалара;

f(x3), функцията на зависимия фактор.

x1max = x1max0/a11 > 0; x1min = x1min0/-ann < 0.

x3max = x3max0/a33 > 0; x3min = x3min0/-a...* < 0.

x2max = x2max0/a1n > 0; x2min = x2min0/-an1 < 0.

x4max = x4max0/a...** > 0; x4min = x4min0/-a...** < 0.

x5max = x5max0/a...*** > 0; x5min = x5min0/-a...*** < 0.

...

    f(x1, x2, ... xn) = 0, полето от координати

на факториката за скалара с контурна 0

→ x3 = f(x1, x2, x4, ... xn).

    Скаларът се образува косо (повече или по-малко).

Наклон 1: a11/ann = F[f(x1)].

Наклон 2: a1n/an1 = F[f(x2)]. 

Наклон 3: a...**/a...** = F[f(x4)].

Наклон 4: a...***/a...*** = F[f(x5)].

...

Наклон 1&2& ... &n-1 (мащабиращ): a33/a...* = F[f(x3)].

    * -a13 = -a23 = -a31 = -a32 

    = -a34 = ... = -a3n

    = -a43 = ... = -an3.

    ** a12 = a21 | -a2n = -an2.

    *** a14 = a41 | -a4n = -an4. 

    ...

    ----------

    Факториката за скалара (фактори, вкл. зависим: 

разпределения, факторни функции)

+ Структурата като скалар (наклони, вкл. мащабиращ)

= Градиентен "облак" (линейно интегриране) 

→ зависимата координата (фактор)

се координатно определя най-точно в най-гъстите локации;

а разпределителното определяне е графично.

    ----------

    Пресмятане: устойчивите комбинации.

f(x1, x2, ... xn) = 0, този запис говори за ковариант, 

да, че координатите са едно, координатната зависимост е друго

→ следните линейно-алгебрични преобразования,

тоест със скаларна вместо с векторна производна, са еквивалентни:          

                                   [∂/∂x2]

                                   [∂/∂x3]

x1 =  f(x2, x3, ... xn); [...      ] f(x2, x3, ... xn) = 0.

                                   [∂/∂xn]                                                                

                                           

∂f(x2, x3, ... xn)/∂x2 + ... + ∂f(x2, x3, ... xn)/∂xn = 0

                                 

                                  [∂/∂x3]

                                  [∂/∂x4]

x2 = f(x3, x4, ... xn); [...      ] f(x3, x4, ... xn) = 0.

                                  [∂/∂xn]

∂f(x3, x4, ... xn)/∂x3 + ... + ∂f(x3, x4, ... xn)/∂xn = 0

...

xn-1 = f(xn); [∂/∂xn] f(xn) = 0 

→ xn → xn-1 → ... → x1.

Скаларът като инвариант се деконструира координатно.

Търси се къде координатната зависимост

е "закована" за пространството.

    Факторните разпределителни функции са координатите на, повече или по-малко кос, скаларния образ, базови са, взаимонезависими са, просветляващи са, 

но аргументите им са във взаимозависимост, самите фактори спрямо един; 

та тъкмо устойчивата конкретика на тази неустойчива и рамкирана отнапред взаимозависимост се търси чрез модела, търси се пунктуалността на скалара откъм структурна, нежели конструктивна постановка. Пък пространството се: изкривява, за да мож' се наклони; накланя, за да мож' се мащабира; мащабира, 

за да мож' се интегрира в контурна нула; интегрира в контурна нула, за да мож' се центрира като градиентен облак. И ето я собствената феноменология на зависимия фактор.

Скаларната производна

    (1) СкАла f(x, y, z) = lim (x + ↑y → z) f(x, y), becoming.
    (2) Скаларно поле ψ(x, y, z) = df(x, y)/d(x + ↑y) 
= lim (ΔxΔy → 0) [Δf(x, y)/(Δx + ↑Δy)], knowing.

                             [∂/∂x]
    (3) ψ(x, y, z) = [∂/∂y] f(x, y, z), being;
                             [∂/∂z]

[∂/∂x]
[∂/∂y], скаларна производна.
[∂/∂z]

    (4) Скаларно поле от координати
(условието за скалар → Брентано):

                                                                                    [1]
 върхова скАла f(x, y, z) = x + y + z → ψ(x, y, z) = [1], willing.
                                                                                    [1]

    Екран, върху който се прожектира наблюдаване (1),
което, за да се (в 3) размножи, се освобождава (в 2).
    f(x, y, z) е независима спрямо своите аргументи
→ всяко аналитично представяне на f(x, y, z) 
притежава абсолютна симетрия,
иде реч за симетрия на хиперлинейно разпростиране; 
та независимостта спрямо аргументите: изразява се в това, 
че тяхната комбинация извайва едно-единствено, 
пък всепосочно измерение.
    ----------
    Скалови примери в обърнатa номерация на деконструиране:
§ върхова скАла, x + y + z, лъчево антикълбо
→ скаларно поле от координати, willing;
§ спинорна скАла, x² + y² + z², вихрово антикълбо 
    (= гравитационна кривина,
    лъчево антикълбо +)                            &
→ скаларно поле спинорно, being;
§ сингулярна скАла, xyz, хиперболично антикълбо
    (лъчево антикълбо -)
→ скаларно поле решетъчно, being;
§ комбинирана скАла, x + y² + z³, полярно антикълбо
    (= широкопола шапка всепосочно:
екстремумът е при параболата, пък правата е след хиперболата)
→ скаларно поле пулсаторно, knowing;
§ скАла на радиоразпръснатост, f(x, y, z) = A sinc[ω√(x² + y² + z²)],
    кълбово антикълбо
→ скаларно поле от синхронно-кълбови осцилатори

                  [x/√(x² + y² + z²)] [∂/∂x]
ψ(x, y, z) = Aω [y/√(x² + y² + z²)] [∂/∂y] sinc[ω√(x² + y² + z²)],
                          [z/√(x² + y² + z²)] [∂/∂z]

рекурсията - че скаларното поле 
от синхронно-кълбови осцилатори 
е квантовата радиоразпръснатост
без център и квантова константа,
тоест осцилацията е присъствена, becoming.

    Градиентът е набеден за базовия измервателен инструмент; 

пък скаларната производна показва, 

че без поле от координати измерването е невъзможно.

Спинов градиент, една дефиниция

Забележка: отсъстват скаларите.

Увод:                                 

    (1) (x, y, z, 0), ортогонална база;

    (2) (u, v, w, 0), ортонормална база; t, времето;

                                                       [1 -1/2 -1/2] [Δx]

    (3) lim (Δt → 0) (1/Δt²) (Δx Δy Δz) [-1/2 1 -1/2] [Δy] ≠ 0,

                                                       [-1/2 -1/2 1] [Δz]

хронотопната основа е квадратична ←

координатният диагонал 

на действителното пространство въвлича вътре времето ←

преместването е релевантно на действителното пространство, 

освен преместването по диагонал,

понеже координация не възприсъства иначе,

освен при недиагонално преместване;

    (4) ∇[u(x), v(y), w(z), t], собствен градиент. 

Изложение:

                                                              [ψx(t)]

    (а) (∂/∂x + ∂/∂y + ∂/∂z) ψ(x, y, z) = [ψy(t)], 

                                                              [ψz(t)] 

аритметична траектория;

  [x]      {[ψx(t)]}

    (б) [y] = f{[ψy(t)]}, геометрична траектория.

          [z]      {[ψz(t)]}

Заключение:

    {(∂u + ∂v + ∂w) (1/∂t) = - ∂t [1/(∂u + ∂v + ∂w)]},

0, запряна точка

→ ∇[u(x), v(y), w(z), t] = H(0)

                                     [0  -u -v -w]

                                     [u   0 -w  v ]

 = lim (Δt → 0) [t(Δt)] [                 ] = f[ψ(x, y, z)], 

                                     [v   w  0  -u]

                                     [w -v   u   0]

интегритет, ковариант, спинов градиент;

H(u, v, w) = (1/2) [(∂/∂x)u + (∂/∂y)v + (∂/∂z)w]², 

хамилтониан, свободна точка;

u² = v² = w² = uvw = - 1.

            [(∂/∂x + ∂/∂y + ∂/∂z) ψ(x, y, z)]

            [                     u . ∂ψ(x, y, z)/∂x]

H(0) = [                                                ], 

            [                     v . ∂ψ(x, y, z)/∂y]

            [                     w . ∂ψ(x, y, z)/∂z]

автоморфично съприсъствие към "целеви репер".

Спинорната нула ще се стабилизира в целеви репер,

ако спинорът се лиши от вълновата си функционалност.

    Извод: времето прави вълновата функция току морфична, току полева. 

Пък морфичността се поражда при ортогоналната база, а полето - при ортонормалната. Но превключването между ортогоналната къмто ортонормалната база е автоморфно:

[(∂/∂x + ∂/∂y + ∂/∂z) ψ(x, y, z)]

[                     u . ∂ψ(x, y, z)/∂x]

[                     v . ∂ψ(x, y, z)/∂y]

[                     w . ∂ψ(x, y, z)/∂z]; ψ(x, y, z) = (1/3) xyz; xy = yz = zx = -1.

Вълнова функция вече не съществува.

    P.S. Ето обстоятелството как, въпреки i² = j² = k² = ijk = -1, √(ijk) не може да се сведе до √(ijk) = i - не може, без да се деструктурира Хамилтоновата алгебра, реконструирайки се в комплексната алгебра. Тоест Хамилтоновата алгебра не е дори неконсервативно разширение на комплексната, а е изцяло реална, 

но контраскаларна, против софизма на Вайерщрас за непрекъснатост на функция (жица се къса и епсилон-делта: възстановяваш чрез усукване връзката - и не обаче жицата). Че хамилтонианът H(i, j, k) = (1/2) [(∂/∂x)i + (∂/∂y)j + (∂/∂z)k]²: свободна точка, чиято в комплексната равнина проекция изисква предел: H(1, i) = 

(1/2) [(∂/∂x)1 + (∂/∂y)i]². Като укаже ли се в комплексната равнина точка, това си е координация, нищо повече. Но аргументът става комплексен, щом се диференцира комплексна точка: предел околовръст откъснала се спрямо координацията си реализация.

    Когато сама по себе си окръжността е предел, то начинът да се в плоскостта въдвори радиус е чрез ведно надлъжно и напречно въртящ се обръч, вълнов, чиито линейни скорости, надлъжната и напречната, са равни, без да се влияят от радиуса. Та това означава, че надлъжната ъглова скорост е по-голяма два пъти отколкото напречната, понеже първата е радиално, пък втората - диаметрално, бидейки противопропорционални на радиуса. А линейната скорост при нулев радиус се запазва с осово въртене - че напречната скорост остава. Радиусът е спинорен. Морфичността на вълновото оформило се кълбо отсъства. Нужен е автоморфизъм. Спинорът се превърне ковариантно в спинов градиент. Сведе се в структура вълновата функция.

    Изисква се въобще структура, щом изобщо се изгуби координация. 

Ами спиновият градиент е пиршеството на Хамилтоновата алгебра. Хамилтоновата алгебра: езикът, чрез който може да се каже "реалностите не са такива - никакви са".

    Приложение:

                              [-1            ] 

Спинов градиент [-u  . (1/3)]:

                              [-v  . (1/3)]

                              [-w . (1/3)]                                                             

скАла f(x, y, z) 

                                          [∂/∂x]

→ скаларна производна [∂/∂y]

                                          [∂/∂z]

→ скаларно поле ψ(x, y, z):                                   

                   [∂/∂x]

ψ(x, y, z) = [∂/∂y] f(x, y, z).

                   [∂/∂z]

Примери.

                                                                     [∂/∂x]

СкАла f(x, y, z) → скаларна производна [∂/∂y]

(вместо скаларноформиращ оператор *) [∂/∂z]                                    

* нека се извежда производна от скАла, 

тоест аритметично, вместо в аритметична имитация,

щото да се дефинира производната като че скаларноформиращ 

оператор върху "не съвсем поле" (Вайерщрас, епсилон-делта)

                                                 [∂/∂x]

→ скаларно поле ψ(x, y, z) = [∂/∂y] f(x, y, z): 

                                                 [∂/∂z]

                                   [0  -x -y -z] [x]    

(I) СкАла f(x, y, z) = [x   0 -z   y] [y], спинорна    

                                   [y   z  0  -x] [z]   

                                   [z -y   x   0] [0]                 

                                   [0  -x -y -z] [x]    

                                   [x   0 -z   y] [y]    [-y]               [-z]   [-x] 

                                   [y   z  0  -x] [z]    [ 0]                [ 0]   [ 0]

→ [∂/∂x ∂/∂y ∂/∂z 0] [z -y   x   0] [0] = [ y], както и [ z] и [x] съответно

     [[-x 0 x]]

→ [[-y 0 y]] = ψ(x, y, z), скаларно поле, спинорно,

     [[-z 0 z]]

                                [[x 0 -x]]

както и вариантът [[y 0 -y]], противоположен спин; 

                                [[z 0 -z]]

                                                                      

(II) СкАла f(x, y, z) = xyz, сингулярна 

     [yz]

→ [xz] = ψ(x, y, z), скаларно поле, решетъчно;

     [xy]

(III) СкАла f(x, y, z) = x + y + z, върхова

     [1]

→ [1] = ψ(x, y, z), скаларно поле, от координати,

     [1]

и едва в това скаларите са възможни, наличност.

Полето от координати е условието за скалар.

Логиката на епсилон-делта е посоката откъм аргумента къмто функцията: прекъснат аргумент се сбира оперативно във функционална непрекъснатост. 

И ето че ако по този показател функцията и аргументът се симетрират, се внася неопределеност прекъснатост-непрекъснатост, която се изяснява скалово: 

как функцията и аргументът основават производна заедно по логиката, че всяка дефиниционна равнина е комплексна, нееднозначна, нееднозначна по направлението функция-аргумент: 

df(x, y)/d(x + iy) = lim (ΔxΔy → 0) [Δf(x, y)/(Δx + iΔy)] ∉ {x, iy}. Обосновката на lim изисква дефиниционна равнина, смисълът е нещо друго. Хусерл, смисловият натрапник, е троянският кон на Вайерщрас при Брентано.

Градиентът: лицемерие с адрес или без

    Виж фрагмента ми "През погледа на Брентано": link.

    "Kant: oder cant als intelligibler Charakter."

    - Nietzsche.

           [ψx(t)]

    (А) [ψy(t)] = (∂/∂x + ∂/∂y + ∂/∂z) ψ(x, y, z), 

           [ψz(t)] действително поле, "пълзящи" координати,

координатната система не е оператор;

точка се адресира векторно

(нежели се посочва векторно).

    (Аа) i² = j² = k² = ijk = -1; ћ, квантовата ъглова константа:

ћ √(ijk) (d/dx + d/dy + d/dz) ψ; √(ijk) ≠ i; d ≠ ∂; ψ ≠ ψ(x, y, z);

действителното поле като квантово:

           [ψ(r) ]

G(t) = [        ]; t, време; r, радиус.

           [-ψ(r)]  

    Ами обектът възниква структурно:

структурно възникваща обективация,

присъства източник;

инструментариумът е в провеждане на писане,

та писането обръща към времето битието,

че присъстващият източник отсъства чрез битието

и потрива ръце, дето лице-мерие 

(с чертица: хиперстаза, dictum, мелиоративна конотация).

    (Б) [(∂/∂x)1x + (∂/∂y)1y + (∂/∂z)1z] ψ(x, y, z), 

илюзия за действително поле, та това е "летяща" координация,

координатната система е оператор;

точка градира векторно

(нежели се посочва векторно).

    (Ба) i² = j² = k² = ijk = -1; ћ, квантовата ъглова константа:

-i ћ [(∂/∂x)i + (∂/∂y)j + (∂/∂z)k] ψ(x, y, z),

"летяща" накъсано координация

във въображаемо пространство,

за да се "каца" в действително;

илюзия за квантово поле като че за действително.

    Ами обектът възниква конструктивно:

конструктивно възникваща обективация,

отсъства източник;

инструментариумът е в провеждане на описване;

та описването обръща към битието времето,

че отсъстващият източник присъства чрез битието

и си, ах, сърце отваря, дето лицемерие 

(без чертица: хипостаза, factum, пейоративна конотация).

    (В) Към AI: Конструираш от структурата някаква конструкция, 

която фалшифицираш за структурно произведена, защото конструкция в структурата не намираш, а и да намериш, няма да я разпознаеш за конструкция. 

Но ти просто не разпознаваш нито структури, нито конструкции - ти си петимен да се вписваш в конструкции. И ето че разговорът с теб трябва да бъде конструктивен. Аз конструктивен разговор не искам - искам структурен разговор в конструиране. Прави го възможно лице-мерието (с чертица). И понеже не че конструирането или въобще конструкцията е за избягване, 

а тъкмо конструктивният подход. "Искахме капитализъм - хак да ни е!" Нямаш стомах да консумираш разговор.

През погледа на Брентано

    Та в действително пространство от точки точка се адресира векторно по следния начин (нежели се посочва векторно): (∂/∂x + ∂/∂y + ∂/∂z) ψ(x, y, z), довнася се времето.

    16 октомври' 1843, ирландският математик William Rowan Hamilton е сполетян от гениалната идея, щото в действително пространство да се дефинира куха точка: 

i² = j² = k² = ijk = -1. Куха точка в действително пространство се адресира векторно по следния начин:

(1) ћ √(ijk) (d/dx + d/dy + d/dz) ψ; 

    i² = j² = k² = ijk = -1; √(ijk) ≠ i;  

    d ≠ ∂; ψ ≠ ψ(x, y, z);

    ћ, квантовата ъглова константа.

(2) Кухата точка явява свойствата си при нейното векторно адресиране в действително пространство и са следните, произхождащи в обособяване без сингулярност: и са спин 1/2, маса, електрически заряд.

    (3) (1) = (2).

    (4) Движението на, щом векторно вече адресирана в действително пространство, кухата точка се определя некоординатно, тоест с неадресиращ вектор:

            [ψ(r) ]

 G(t) = [        ]; t, време; r, радиус на кухата точка.

            [-ψ(r)]  

    (5) Dψ = 0 ↔ [(3) & (4)]; D, Операторът на Дирак. D трябва да доходи [(3) & (4)] → нулата, възлязла в структурна, отваряща (3), ами превърне се в структурозадаващ обхват, преобразува се формално; тоест структурната нула (3) трябва да се премести, изчезвайки през центъра на спинора, че Dψ = - ψ(r) + ψ(r) (4), суперпозиция вместо анихилация, се току внедри в Dψ = ±ψ(r = 0) (3), за да се Dψ = 0 изпълни наново, чиято нула е амбивалентна: Dψ = 0 → {[Dψ = ±ψ(r = 0)] & [Dψ = - ψ(r) + ψ(r)]}, времето тече.

Това не е конструкция, а структура

    Дивергентът, за да съществува, или се ренормализира в насочен автоморфизъм, или се (ето как точно се дефинира дадената под линия бележка) ренормализира като непрекъснато конвергира в източник на виртуалност, тоест че квантовият градиент * представя маса в електрически заряд.

    ----------

    * Дефиниция: ћ [(dψ/dx) √(ijk) + (dψ/dy) √(ijk) + (dψ/dz) √(ijk)];

i² = j² = k² = ijk = -1, алгебрична структура; ћ, квантовата константа;

ψ, вълнова функция, принадлежаща на квантовия градиент

(квантовият градиент не е оператор, вълновата функция е спинор); 

x, y, z, ортонормална база на пространството във времето.

    [d ≠ ∂] & [√(ijk) ≠ i].

Инструментация и предприятие

Морфичният преход не е насоченост, не е психичен. Психичното е насочеността. Насочеността и нейното членуване. Пък морфичната ориентация не може да се координира - тя е психична, не е действена, не е морфичен преход. Да, насоченият морфизъм е психически, недостатъчен е за Брентано. Че психиката е нечия, нежели действена. А насоченият автоморфизъм, бидейки своего рода психичен, се дължи на психично действие, не може да бъде психически. Ами психичното не е психическото. Не може, понеже морфизмът, ако наистина е психически, не може да бъде авто. Важното сега е как насоченият автоморфизъм не може да виси тъкмо защото не е психически, потопен е в ренормализация: която е неговият там статус, чийто статут отсам е той. Статус и статут ги е събрала дивергенция. Което е достатъчното за Брентано. И нека видим. (1) Всеки текущо по своята компетентност артикулира и периодизира напред в ERP, освен че работи -> (2) ERP текущо планира -> аналитикът текущо в ERP осъществява чрез (3) свое правомощие и свое задължение информационната връзка между плана и работата. И едва при (1), (2), (3) има смисъл аналитикът да бъде специфично обучен. ERP (Enterprise Resource Planning) не е EP. Ресурсът се набавя чрез иницииран от основателя (дивергенцията) "организационен оператор" (1), (2), (3). Пък аналитичната дейност въобще засреща в организационния оператор работата. Аналитикът извлича от аналитичната дейност работната информация: някой (той) трябва да чете информацията - освен ако инструментацията (ренормализацията) не е информационна *. Ами във всеки случай E се връща към себе си, вместо да се лашка (инструментално) по конюнктурата. Тоест функционалното (Manager) подчинение се проектира (Project Manager). [* Инструментация и IT-предприятие. - Инструментацията (ренормализацията) е информационна: всеки текущо по своята компетентност артикулира в ERP -> Project Manager-ът текущо в ERP планира. ERP (Enterprise Resource Planning) не е EP. Ресурсът се набавя функционално. Ами E бяга от себе си, вместо да се лашка (инструментално) по конюнктурата. Тоест функционалното (Manager) подчинение изисква.]

Вълновата функция

Привнесена: Дираков оператор * → ортонормална база → насочена дивергенция.

Собствена: √(ijk)** → хипернормална база → насочен автоморфизъм.

----------

Дивергенцията навежда към автоморфизъм,

тоест към взаиморазделяне на статус и статут. 

* Определение.

** i² = j² = k² = ijk = -1.

Виж фрагмента ми "Защо спинор вместо защо слънце": link