(самочувствието: уважение отвъд императив)
Aut Caesar aut nihil било на Чезаре Борджия мотото, чиято екзистенциализирана версия моят девиз е. "The lioness does not concern herself with the opinions of sheep", джаста-праста-вариантът на Lzzy Hale (9 авг.' 2019, Twitter: link). "Аз или никой".
Точка, що, "между два завоя", се допира по протежение о пресечницата си: това нито е парадокс, нито апория - антиномия е. То е посока, пълноправната, нагледната точка. Нарича се пресечният аспект "инфлексия", допирният (съответно) - "флексия". Разграничение, що субстанциално е недопустимо. Т. е. налага оценъчност. Приливът се оттича в инфлексия, пък отливът се стича във флексия. Сиреч инфлексията е отливният (в надигане) хоризонт, а (в спадане) флексията - приливният. Двата хоризонта се взаимозасрещат модално. Или се редуват еластически. Компенсация периодично ту на излишъка, ту на недостига. Снема се динамически оценъчността, точката. "Вземат се завоите". Осцилация. Пълноправната, притежателната метрика прави хармоника хармоник, "риба във вода", въвлича го в годност за интерференция, хармония, биене.
Ала човешката собствено динамика се пъне, тя е оценъчна неминуемо: деятелността. Всеки от двата аспекта "убягва пътя", та житието е навик: навик, нежели просто път. Иде реч тук за модалност, чиито елементи са преживяванията от една страна и животът от друга, от друга! Ще ми се: засрещането отсам-оттам. Ще ми се да премина, ах - било с флексия, било с инфлексия, - но не би.
Инфлексия: преживяванията се вписват в живота.
Флексия: преживяванията се сблъскват с живота.
Прилив: преживяванията разлагат префактум живота (пост би било все-таки живот).
Отлив: преживяванията преглъщат постфактум живота (пре би било все-таки преживявания).
Инфлексията (одеве изведох) е хоризонтът на прилива, а флексията - на отлива. Хоризонтите тук са гнет на волята за мощ: воля или недостатъчна, или прекалена.
Човешката собствено оценъчност е ценностна, нехармоническа е, мехлем за душата. Да се вписваш в живота или да се сблъскваш с живота: ето модалност, при която едното е ценното, другото е неценното. Или-или. Важното е, че трябва да съжителстват. Всички сме хора. Lzzy е да се вписваш в живота, превъзходен екземпляр. О, аз съм човек: аз харесвам Lzzy. А ти?
Императивът понастоящем придава на заглавието състоятелност: подобен въпрос не би стоял без императива - както и подобен човек днес. И нима подобен човек би се състоял някога! Изглежда Монтен също се е сблъсквал с живота. Че сега току бихме увиснали, бихме се топнали в родообщинната - "и аз съм човек, и ти си човек" - оправност. Ние, умиляващите се от себе си, ползващите се, оплакващите се, хрантутниците, чекиджиите, страхливците, старите моми и ергени с все още живи родители: кои сме ние? Аз зная кой съм аз. Оправданието слиза нагоре при достойнството. Кадърен съм в моята некадърност, както Сократ в своето познание. Come and kill me. Но ти мене уважаваш ли ме? Really? Аз съм херметичен...
Днес е Празникът на СУ (8 дек.' 2020). Вярвам, че никой не ви е чел лекция. На мен, на свой ред, я прочете за мен, извън СУ, моят учител. Аз просто я написах евентуално за вас. Елате.
