Групирах субтитрите (английски)
"What is the specificity of the intellectual in his actions and makes a man or makes him become an intellectual?"
[1] I've evolve on this issue as on many others. There is the classic intellectual, to which group I belonged, and to which I still belong, alas. In part... And then a different intellectual appeared in May' 1968... The classic intellectual, the one we've all known... We are born, we are schooled... [Замесване - б. м.]
[2] The classic intellectual was, in the beginning, someone who was recruited into a sector which I would call the sector "Specialist Workers in Practical Knowledge". The task of these people's professions is to constitute technical or practical data, in whatever manner, with the use of scientific knowledge. These people go from scientific knowledge to the specific knowledge of the doctor or the engineer. At that moment they are in a situation where, individually, they serve the particular, and they serve it based on universal notions or universal practices. Consider the scientist who works in America on the atomic bomb or on new weapons that are deployed in Vietnam... This is particular in the sense that he makes his weapons for use in Vietnam, more generally, for American imperialism; nevertheless, it is still universal, in the sense that he applies to these particular arms a universal knowledge. It is universally true that if you put certain arms in certain conditions what results will be a certain danger. So it is this constant contradiction between universal knowledge and the practical and particular usage of this knowledge that offers the "technician of practical knowledge" the possibility of becoming an intellectual. [Паднал от небето - б. м.]
[3] He is an intellectual from the moment he grasps this contradiction in himself (which highly resembles Hegel's "unhappy conscience", because there is also the universal and the particular in this Hegelian conscience), and there he faces a contradiction which he cannot resolve. That's the classic intellectual. That means he doesn't question himself at all. He constitutes and is constituted by a contradiction that gives him an unhappy conscience, but he thinks this allows him to side with proletariat, for example: to give him advice, to discover truths for him. He discovers them because he himself as a particular is disturbed by the universal that is in him, as the universal is disturbed by the particular. It gives him certain lines of behavior, action, he discovers truths he thinks are more and more universal, and he constitutes himself as an intellectual. [Лице в лице - б. м.]
[4] This means, in most cases, he signs petitions. That is, by seeing the difference between a universal political thought and behavior and the particular political thought and behavior which a bourgeois government puts into action, he denounces the particular thought and politics of the bourgeous in the name of the universal. That is the classic conception of the intellectual. So he is very pleased to have an unhappy conscience, because that is what allows him to denounce; and so the classic intellectual becomes a great denunciator... Well, that's the intellectual as I saw him before May. [Възнасяне - б. м.]
[5] But from the month of May on a peculiar thing happened. The student movement that started the May events went down into the streets to contest a certain number of things, and in particular it contested the university lecture, the knowledge and the power of professors, the action of the State in the culture, the fact that it was particular, reduced to a happy few, whereas it should have been universal, for everybody. We realized through all this that what was singled out was the classic intellectual. Part of the revolt centered around the classic intellectual. [Взел се в ръце - б. м.]
Жан-Пол Сартр,
5-минутна видеолекция в кабинета, цветно
Мой коментар
[1] Замесване. [2] Паднал от небето. [3] Лице в лице. [4] Възнасяне. [5] Взел се в ръце. Потресът привидно е между [4] и [5], но по същество е между [1] и [2]. "Съществуването предшества същността". Развитието [2] - [5] е по спирала (I own the right), има се за Обувките на Ван Гог - на Ван Гог! Неговата честност... Удивителен оратор, самата трибуна - той никога не е пред публика, сиреч винаги е публичен: и на митинг, и сред аудитория, и в кабинет. Прокъсва се. Сякаш е въплъщение на отвращението от плътта. "Practice what you preach" е у него проектно. Потресъл се е рано-рано от себе си, пък аз твърде късно - от Lzzy. "Майските събития" са претекст - както при мен родообщинната оправност. Хваща се той за съ-битие - аз прегръщам телесата на родното ми мочурище, житието, ораторствам на близките си. И е толкова романтичен отрицателно, колкото аз съм положително - двамата сме изцяло. Не бих изпитвал притеснение да разговарям очи в очи с него, никакво психоаналитическо внимание, никакво каптажно сбиране на впечатления, никакви надигащи лъжичката ти зачеквания. Речта му разтуптява, лее се като на Ясперс. Ясперс е жестово-зареян, Сартр е на гребена. Тая Симон - тръпки ме побиват. Лизи в инверсия (тя също е бисексуална). Нейният магнетизъм - като на "прекрасна хиена". Бих се чувствал приживе мърша. Ужас! Все едно се гледам през рентген, плюс миризмата. Изчаква, не бърза, увлича - и току те захапе, изръфа, без да те погълне или дори оглозга. Прекомерно е достъпна за мен. Като концлагер. Гади ми се от подобна възбуда. Искам шармантността, сценичността, темпераментната дивост, електростатичното докосване на Лизи. Пушат Сартр и Симон цигара от цигара, пият, люскат кафета и не се потят. Той просто е машина за ръкопис, живее, докато ниже думи по хартия. Джон Наш бил обзет, изпъстрял с формули прозорците на Принстън. Аз се будя с идея и се хващам да мелиорирам. Раждам се в самота, съзнавам се. Никой не ми трябва освен мрежа. Форумният ми опит е назад, назад...
