Човекознанието, казвам си, е отломка от мъдруването; мъдростта е любомъдрие плюс човекоучение.
Шопенхауер си казал: "Аз съм философ, боря се против големия принцип! Но и човекоучението е принцип, малкият, симпатичният принцип, който не може да се надбори, изоставям го. Ах, философите все пак сме гилдия... Човекознанието тъждествува с мъдростта - ето сламката, за която ще се хвана, за да бъда философът сред философите! Човекознанието тържествува с мъдростта!"
Аз обаче, казвам си, съм един философ, малкият, симпатичният - преработвам въобще принципа.
Какво сторил Шопенхауер? Обърнал се честолюбиво към света и рекъл:
"Принципът е вътрешно противоречив: обективация плюс индивидуация. Ще ги взаимосъотнеса психологически, за да опровергая вездесъщия Хегел и наблегна сетне на човекознанието.
Обективацията е представа, индивидуацията е воля; представата и волята.
Представата като представа: основанието ("земя", Кант*, гносеологията).
Представата като воля: природата ("вода", Талес, онтологията).
Волята като представа: идеята ("въздух", Платон, естетиката).
Волята като воля: съпричастието ("огън", Буда, етиката).
Светът като воля и представа; и човекознанието."
Аз обаче, казвам си, съм философ, преработвам въобще принципа.
Потресен съм: принципът е представата, учението.
Обективацията е волева, индивидуацията е по способност; волята и способността, какво са те?
Гносеологията е учението за обектите - ето основанието.Естетиката е учението за волята - ето идеята.
Онтологията е учението за индивидите - ето природата.
Етиката е учението за способността - ето съпричастието.
Волята си има работа с обектите - ето действителността, етика без онтология.
Способността има предвид индивидите - ето реалността, естетика без гносеология.
Ето човека - кой е?
Волята е воля за обезплътяване, способността е способност за въображение.
Човекоучението е живецът векторно (откъм погнуса, т. е. откъдето волята за обезплътяване удря на камък**).
Аф-ористиката е просто изказ, про-лет (Ницше). Своеволие, хамартия, трагедия, непеенето в хора и пеенето в него - ражда се от духа на музиката, ражда се в бездната. Пролет, летя, лято... Лятото е напечено. Лета след лета. Шопенхауер, посредством своята непарадоксална афористика, отмаря на сянка.
Но аз съм в пролетта на живота - харесвам Lzzy, героинята ми (Lzzy Hale, "Scream": "while I shoot for the sun"***). Да, аз съм хорът, херметичен коментатор. Хермата, хорът, хората... Хермес е жив.
Същински Икар съм (Ясперс) - а тя е слънцето (Киркегор).
Екзистенциалната диалектика безотговорно:
- човек е своеволен (хамартия) - трябва да бъде своеволен (= Дионис и Аполон);
- човек е своеволен (хюбрис) - не трябва да бъде своеволен;
- човекът е своеволен (отчаяние) - Lzzy.
Елате. Запитайте се от що ви е гнус. Remind me to forget**** (Katie Melua: link) ...
----------
* "Основанието след Кант вече не е принцип", казал си Шопенхауер. - А какво е? - питам аз (пък Академията не се запитва, лепва клеймо: не може основанието да бъде под въпрос).
** 'Таназия. Волята за плът е нечовешка. Людете сме пределно плътски. Нашият живец, нашата воля за мощ е воля за обезплътяване. Аз избирам Lzzy. Ще ми се да можех да напиша роман, "Зората на човечеството", да го посветя на моя добър приятел.
*** Геният на Лизи: че Чужденецът трябвало да застреля Слънцето (Камю).
**** Намирам се в ситуацията на Miss Hav (-e) - i (-s) - sham (-e), ала под знака, че съществуването предшества същността.
("замесване") - потрес - учение ("паднал от небето") - любомъдрие ("очи в очи") - човекоучение ("възнасяне") - мъдрост ("взел се в ръце"). С това този философ е велик. Учението чрез потреса вниква в принципа - любомъдрието чрез учението вниква в потреса - човекоучението чрез любомъдрието вниква в учението - мъдростта чрез човекоучението вниква в любомъдрието. (Виж моя фрагмент "Сартр върху интелектуализма": link.)
