Кадруване

(как Lzzy, уви, ме устройва)

"... обикалях, за да им давам упование"
Левски

 
Опасността от за непринуден разговор, ето, покана (вместо предложение), ако не си оправен, глупав или възпрепятстван, е да се окажеш тъкмо принуден да реагираш емоционално и, значи, оправдаеш относно себе си форма на тормоз; такива покани, бидейки преднамерени, са обезпечени повече или по-малко неведомо с власт покрай официозната и човек извън оправност, глупост или възпрепятстване бива да им откликва според свое упование. Та поканата за, или дори принуждението за рамков разговор, сиреч повод към разговор, е властова заявка и те снаряжава с аргументативна свобода, досущ както ненадейната седенка - винаги мож' некак, нежели из гащи, да се, поне на думи, откажеш (оттеглиш). Евентуалната клопка е друга бира... Ето доколко казват у нас, че и най-лошото пиршество (дали колегиално, съученическо, съседско, роднинско, другарско, ловно и пр., наша тук родообщинност) е по-добро от най-добрата работа.