(една притча)
Какво не знаем "за" Шопенхауер?... И, о, различавам тук (посткласично) диалектика и диалог.
Шопенхауер се спрял замислен на непознато място, застоял се доста време; приходил стопанинът на близката къща и попитал:
- Господине, кой сте вие?*
- И аз това се питам.**
Може би са подхванали разговор... Та на въпроса "кой съм аз" Кант, в протодиалектика, дава монологичен отговор. Кой***: никой <- кой "кой" (този, онзи в избистрящо се раздвижване). И ето монадата собствено. Сиреч цената (в образователна плаващо тук-там, пък в надлитане субординация), за да се (през Хюм) преодолее Лайбницовият догматизъм per se. И защото бедна картинка на общност в прав (логично) и обратен (исторично) ход е Хегеловото (както и обърнатото, Марксовото), че "който" е в отношение помежду си (всеки с всекиго в "койтицата"),
т. е. в отношение и към цялото си, а в отношение към цялото си е в отношение и към себе си, както и то (пролиферация). Но ето у Шопенхауер логическата - една настроечно-перцептивна (в двете му етически произведения) - актуалност, богатството на диалога, да, тъкмо на диалога (аперцепция):
ни-кой (човек) -> вся-кой -> ня-кой -> кой-кой (логос).
"Кой" - ето априорното отражение: как опитовата добавка бива привикана да освободи мегдан за следващото звено. А първичното "то"? Ами то, IT, възниква в условията на себичност (която е самият логос, Логосът, който пък е интуицията за живец, а живецът е понятието непонятност)*****: и се възлиза прикъмто актуална логика, актуалната логика, относно която вече говорих... Шопенхауер ли? Вижте го - ами че това е Lzzy, това съм аз!
* Не го империрал "къде се намирате", оня бил очевидно звяр.
** "... земя и небе, звяр и природа" урбанизирано.
*** Въпросителното местоимение (именително) по-скоро в имение (топосът),
