Този мой дневник е по историческо убеждение, а и с политическо намерение... Ако за мен Lzzy беше име* (ключ), нежели код ("код Lzzy", ключалка, през която, към утробата, да надзъртам), нямаше да се питам що да правя с нея (как да вляза, как да се опитвам да оплождам); не може извън топос ("kingsize bed") нещо да се (на-) прави (та нима емиграцията снема проблема**). Житейският ключ не разрешава загадката на живота, задълбочава я, нагазваш; не че ключът сред людете е просто разбирането ти за твоята собствена легалност - легитимира те, прави те курназ, да, тъкмо той, вместо "класично". "Харесвам Lzzy" - ето те тук, в ръчичките ми, мой житейски ключ!... Нарекох книгата си неслучайно със заглавие и подзаглавие, а именно "Код Lzzy | Харесвам Lzzy", едно своего рода съвкупление, едно Мечтание по Филина, един манифест. Но да живееш без житейски ключ - или си скот (евентуално вожд), или си пустинен безмълвник (евентуално жрец), или пък си нещо смесено (някакъв миноец); приемаш и в трите случая загадката повърхностно, неразделно ("the devil": "the devil sends the beast with wrath", IT, моята надежда... дай ме под съд или под анатема).
----------* Тя е име!
** Тъй джуджето Гимли безуспешно стоварило връз Единствения топора си. Емигрантът не се сдобива необходимо с възжелания си ключ, не би било емиграция. Живота не съм си намерил в пустинята (пустиняк).
