Харесвам Lzzy. (2020-та г. Днес, 15 окт., е рожденият ден на Ницше; бях написал афоризъм, що автобиографически днес посвещавам на великия философ*. Жестът ми общо взето е средният пръст. Та... In nomine. - Строежът на Вавилонската кула също започнал откъм основите.)
----------
* А съгласно Карл Ясперс той е и последният велик философ.
P. S. Хайдегер (свелият партийно глава, но затова пък извън психоанализата, евала!) се интересуваше академически и от човека Ницше: и съдеше към Ницше екзистенциалбиографически, понеже (в задочен диалог парадирайки се за поземлен миноец) не улавяше (нима!) повече зад жестикулацията му, освен че тя е в общението със себе си (т. е. хюбрис, метафизична сингулярност) ... Хайдегер съдеше за и против, докато Ницше, предвид утаяващата се романтика, говореше вътре за "свръхчовека от плът и кръв"... Мисля си по повод Хайдегер как не толкова моята (интернетска) себичност, моят дискрет, в който, ето, убийствено събирам мислите си, е комай грехоразположението ми към моя (подценявал съм го) приятел, колкото моята въобще недискретност; и че бях ли дискретен, той на четири очи, или дори в семейна обстановка, би сторвал край мен по едно снизходително реверансче към Lzzy... Недискретността, също и към самия себе си - едничкото ми оръжие to kill. Защо? Защото не съм за пред хора - нито по представителност, нито по съдба: роден съм да пея в хора, па макар и най-тихото гласче. "I was made for lovin' you, Lzzy - you were made for lovin' me". Духът на музиката... Защо трябваше да се ражда трагедия? Дискретът, повтарям, не че е спаружек или надувко - дискретът е раздувко, дискретът е sinus cardinalis, конструктивен съм в интерференция... "И бих искал да надценявам приятеля си", ми подсказва себичността.
