Ницше, "Най-тихият час",
пр. Ж. Гълъбова
Традиция, средновековна и възрожденска. Българското училище: "ден първий". Първият звънец утихна. Въведоха първолаците. Стаята се обитаваше от Ленин. Едър надпис някому гласеше: "да строим живота нов, това е слънцето на човечеството, постигайте резултати в учението и труда". Афиф работа. Но ти, подемайки начинание след начинание, твърдиш в установлението си как вместо "слънцето" трябвало да се помещава властелин по характер, щото, съгласно Лафонтеновата басня, да се въведе характерология нежели идеология. Аз срещу изоквам, че следва да се настани философия, що во истине, сиреч баш детински, да въведе в харизма, общностна, конкурентна и спомогне за езика на разбирателство (както е дори в т. нар. Северна Македония). За да произтече оттам (в обратна метаморфоза) "властелинът с идеологията", уредникът. Аз ли? Аз съм философ по характер. Възпалявам се от метафизика. Лапам мухите и чакам да падне таванът. Плюскам. Да, за да няма накрай и гроб, дето да падна... IT събориха Берлинската стена... Па ако щат ме наредили да паса и патките. Характери не се напасват, схождат се един с друг или се запъват; висшето изкуство на характерологията, и даже уличната, е съвместното им (до-) изграждане. Хората живеем заедно. Родообщинната оправност се явява характерова мимикрия (що в качеството си на нагаждане би могла да подведе към "напасване").
