Човек

Аз съм философ по характер, моята действителност е отминалата класика, пък моята възможност - предстоящата романтика. Мечтая си понякога за съвсем свойските ми, плътските неща, като например има ли за премръзналия и прегладнял турист по-голямо щастие от сръбската скара. Не ме свъртат недоизяснените положения, страхувам се от тях, от тяхното разрешаване, и особено с хората, близките и здравето. Нито ги отлагам, нито не ги отлагам, живея с тях, избързвам. Ето защо тя ми ляга на сърце: човек живее с хора. Неудобно ми е да погледна очи в очи, нагло ми е да ме гледат очи в очи. Та ето, искам да прегърна, с все цялата земя, моя приятел: той ме изчаква, разбира момента как се изгубвам, как се подменям, как се осмелявам в подробностите и обобщенията на словорека. Нищо, че нямаме помежду си разбирателство. Гледаме се очи в очи, държим се учтиво. Да, нищо, че задочно тя стои помежду ни: тя заключва задните мисли както се заключва дом. Разбирам ли го, него, философа с човешки характер?