(философски мармалад: критиката на говорещия разум)
Предпоставката е, че, спрямо практиката, - отделя се (a priori) в езика прагматика. Предусловието е, че "Господът, с все Дявола, е предал (някъде из спора на факултетите) богу дух". И ето, "идеалът, връз крилете господни, що са съ-вестта, въдворява в социалното условие за екзистенциално действие" (ето политическото убеждение в историческо намерение, класиката) - равнява се как "Lzzy, връз крилете дяволови, що са IT, въдворява в екзистенциалното условие за социално действие" (ето историческото убеждение в политическо намерение, романтиката). Т. е. еквивалентни по прагматика са съвестта социално и IT екзистенциално (вживява се в сплитането от намерение и убеждение историополитическият растер), та цялата работа дейно тук, независимо какво вършиш (кантианците ще ме разберат), е дали относно "вечно женственото" държиш на топографията (и, значи, на "богинята с човешките нрави"*, както и да се казва Общата теория на относителността) или харесваш Lzzy (и, значи, "фарфарата с божествените нрави, ламята"**, квантовия четирибуквен код): аз харесвам Lzzy, тя е защотото на моето "защо". Това е уговорката, щото аз и "ти", нехаеш, харесваш (частично) или не харесваш Lzzy, да започнем во истине над-приказване (звали са го "диалектика"), вместо (за и против Lzzy) да словоблудстваме. Пък другото е да я караме "мълчешком". Кант = Витгенщайн. P. S. "... с помощта
на създадената от самия него идея за Бога моралът да има възможност да оказва
влияние върху волята на човека..." (Кант, "Спорът на факултетите...", изд. "Хр. Ботев", София' 1994, стр. 44). Една и съща е прагматиката. Продължавам с Lzzy... Озаглавявам се с право прагматист (великият ми предшественик е Иван Саръилиев).
* Айнщайн (спинозистки) рекъл: "Нима 'Господ' си играе на зарове!"
** Бор (хераклитиански) отвърнал: "Нека не казваме 'Господу' на що да си играе!"
(V конгрес на физиците' 1927; играели са го приятели двамата)
