(жената настрана)
20 окт.' 2020. Когато, бидейки опора, надничаш иззад битовизмите като през решетка: ами затваряш около милозливост, навикваш на коравосърдечие човека, що по едни или други обстоятелства ти идва, оказва се, че на свиждане. Хващаш го по пижама. Правиш го надзирател, собствената ти роля... Когато в педантичността си човек пропуска детайлите. Ала тя е недосегаема от нас, от нашата атмосфера; чистосърдечно съм с нея, чувствам се с нея, сякаш бих могъл да бъда господар на живота си. И все пак се страхувам, неистово се страхувам, не съм във връзка с нея: страхът, а не сърцето е, което изначално, присъдружно, нас, хората, един с друг ни свързва, обуславя ни. Животното, срещу своята плахост, се приучва на рефлекс; човек някак трябва да научи (наричат го емоционална интелигентност) себе си на сърдечност. Понеже у човек сърцето, както у животното инстинктът, е безусловно. И ето, обичаите да посрещаш, пък днес - очакването да бъдеш посрещнат, - са измествали погледа, та, за твое огорчение, насъбрало се в паника, не чакаш да бъдеш изпратен. Връщаш се безутешно, да, отново и отново. И да, там то, очи в очи, неуморимо и съзерцателно, и жестоко като каменна стена, е философия, чиято неумолимост е вовек неблагодарна: тя тук, неумолимостта, не почива на "Едиповия комплекс" или на каквато още да било паешка работа. Налага се просто да извърнеш лице и успокоиш гримасата си, аз във философстването съм смелчага... Днес съм на интервю за работа, не сме Афганистан ("Рамбо" беше романтичен филм, както и първата сцена от "Под игото"). Ех... Ние... ние... Бихме могли да заплачем заедно.
