Погнусата и българщината

Не се гнуся, съзнавайки как преглъщам слюнката си, или току на моята изкусителка, но ми се гади току да пия от чаша, в която, да речем, се изплюх - или от мъжки устни например (примерът е по Жижек). Тежнение и разплущение, възврат и повръщане; развратът-мяра... Всяка погнуса е в известен смисъл екзистенциална - дори когато на бременна жена и се повдига. Човешко е. Цивилизацията е условието за култура и е продуктът от човешкото взаимоотношение. Животинското взаимоотношение не поражда култура, нито вгражда погнуса. И та щом се предполага, че цивилизацията трябва да бъде една състоятелна конкретика, но се улавя в конкретика на пресищане - ами възниква екзистенциалната погнуса. Сократ, съдейки той по себе си, - опасявал се за хероичното у Алкивиада. Клошарят го е страх да "хване гората", лудостта и му се повдига да живее. Това, от което в последна сметка може да ни се повдига, са човешките взаимоотношения, т.е. взаимоотношението със самия себе си. Не е болестно да те е гнус от това или онова, даже може от собствения ти род - с аристократизъм, снобизъм и пр., - ала е съвсем болно, щото например бистрото поточе да шупва като втасало тесто, колчем в жежко лято се наведеш да утолиш жаждата си. Пък ето че качественият, определителният критерий е дали даден случай на погнуса е обусловен от природата у човек, или от контраприродата, отчуждението: понеже природата ли, ето, у човек боледува, или човек у човека? Че болестта у човек е мяра. Първото, с неговата непроницаемост, е все пак повърхностно, второто с просвета си е бездънно... Сартрианската погнуса, Сартр пише за нея, е собствено крещяща, разбива се о тягост или ведрина; моята е тънка, процеждаща се, сковаваща ме. Погнусата като мяра... Бременната жена "хем я боли, хем я сърби" - същото съм и аз, но утробата ми е, чувствам, празна. Щях, предвид изблиците ми на защита, - щях да го нарека истерия. Отмервам с творческия си напън. 19 окт.' 2023, Шумен.