Светът е населен или с богове, или най-подир с хора, или просто с неща. Какво се получава, щом човек не майстори? Разцепва се на наглед и език светът. Понеже Нютон има наглед, няма език. Максуел има език, няма наглед. Айнщайн има и наглед, и език - и съвпадат. "Господ не си играе на зарове", казва Айнщайн. Тензорът е основанието на симетрията между пространството и времето. "Не казвайте Господу на що да си играе", отвръща Бор. Как на 3 места по 4 и на 4 места по 3 все е 12, обаче разпределението е различно. А нагледът и езикът трябва да си съответстват, нежели да съвпадат. И ето че в пространството (x) с бързина на разпространение (c) времето (- t) векторно до точката, пък плюс импулса (cx) векторно на точката отвежда при местонахождението (x/c - t) на точката. Но с цената на несиметрия на пространството с времето - да, въпросният знак "-". Та Хайзенберг, за да постигне симетрия, се поставя на мястото на точката. Въвежда се вълнова функция. Времето до точката се свежда във въпроса "къде съм сега", импулсът на точката се свежда във въпроса "кога съм тук", местонахождението на точката се свежда във въпроса "как и сега съм тук". Че Шрьодингер предварително въвежда във функция на разпространение трите вектора ето как: ψ = ejω(x/c - t); j² = - 1; ω е бързината на въртене на радарна стрелка. Пренася се, преобразува и достига той до уравнението - (1/2) (ћ/ω) c² d²ψ/dx² + V ψ =
j ћ dψ/dt; ћ е квантовата константа. Къде съм сега? - j ћ dψ/dt. Кога съм тук? V ψ. Как и сега съм тук? (1/2) (ћ/ω) c² d²ψ/dx². Нагледът (ψ) е относно инфлексора (V). Симетрията между пространството и времето е постигната с цената на безмълвие. Ала идат Клайн и Гордън да занулят инфлексора. Потапят във вълново уравнение Шрьодингер: ω²ψ = c² d²ψ/dx² -
d²ψ/dt². Хем вълнов, хем точков, хем трептящ източник. Нито език, нито наглед. Чиста, в кавички, симетрия, животинска! Дирак се възмущава. Как при това положение да се избистрят език и наглед? Как да се реши уравнението? Как производните да се понижат в първи? dn/dyn eky = kn eky. Че F² =
A² + B² = (αA + βB)² = α²A² + β²B² + AB (αβ + βα), откъдето F = αA + βB; α² = β² = 1 & αβ = - βα. Тоест идат ми наум две квадратни 2 по 2 матрици: α с ред 0, 1 и ред
1, 0; и β с ред 1, 0 и ред 0, -1. Система от уравнения: - ω jψ1 = c dψ2/dx - dψ1/dt и
ω jψ2 = c dψ1/dx - dψ2/dt. Решението е ψ = e±j(ω/2)(t - x/c). Спинор. Шрьодингер, по аналогия на класическата, утвърди квантовата механика. И следва, по аналогия на класическата, да се утвърди квантова електродинамика, спинорният език. Чийто мотив е квантовата гравитация. Инерция: тензорното поле е континуално и ето защо ако точка се пръкне в
обхвата на тензор, ще се "хързулне" към центъра със сила, която
енергийно се определя от полегатостта на полето и от близостта до
центъра, тоест става въпрос за чисто ускорение, та енергията, за да се породи изобщо такава сила, квантовата енергия, не може да бъде друга, освен просто на сгъстяване, честотна,
пропорционална на честота, при което положение силата е енергията за
период, ами hω/T; h = 2πħ; f = ω / 2π, честотата при текущото завъртане. Пък ω, бидейки бързината на пълното радарно завъртане около центъра, поражда амплитуди. Че ωT = 2π. Като пък Т, бидейки периодът на завъртане, поражда гъстота. Гравитацията квантово се свежда до еластика. Проблемът е, че еластичната амплитуда, една или друга, е безкрайно висока. Функцията на Дирак limω→∞
ω sinc(ωt) по разпределение на Дирак, експоненциалното. Но физиците еластично се осланят днес на гъстотата (F). Формализират съдържание. Описват в кавички. Дирак негодува. Това е неговата лекция. Населеният с хора свят е неминуем. Тежнение. Времето бива да се "чува"; ще прехождат интерферентни амплитуди (A), f(x) = ∑t(Δt) At
sinc(Ωx - tπ). Пространството бива да "звучи", f(t) = ∑x(Δx) F(x) sinc[(t - x)π]. Ω, сетивност; x(Δx), резолюция... Езикът е нагледен, нагледът говори. Майстор съм, аз съм майстор! "Как се издържаш", ме питат, представяте ли си!
