Езиковата игра е смисълът идеите да се реализират: времето фигурира топос, за да погълне топос ("дяволите да ни вземат"). Пък шахматната идея, изземайки шахматна партия, протича във времето и се (помежду играчите) споделя все-таки в пространството; заражда се, не позволява езикова игра, отмества живота... Смисълът в шахматната партия е да се насочва към изход логика. Житейската логика обаче насочва към равновесие (Джон Наш), нежели да се насочва към изход. Би могло шахът да бъде житейски, ала при вече приключила (или наблюдавана) игра: що може да бъде разисквана (или проследявана). Ние, играейки шах, играем сякаш под господен надзор. Жив ли е господът? Моят кажи-речи връстник, разведен, но неразпопен свещеник, е майстор-шахматист и цепи безнаказано през просото.
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
