Бях запознат с творчеството на Van Halen, вкл. "Live without a Net". Слушах всичко до полуда. Впечатляваше ме рок-ен-рол-разнообразието. Да, темпата, настроенията, изобретенията, финесът... Докато не ми попадна касета с "Live after Death". И се взрях. Мелодиите, акомпаниментът, гласът, звукът наистина внушаваха, по един примитивен начин, средновековие. Бесилките, мощите, инквизицията... Ах, разнопосочието на естрадата, яркост, настроечност - те напълно отсъстваха. Песните бяха матови, еднотипни, разпевни, монотонни, ритмизирани по калъп, обърквах ги. Имаше нещо, което у Еди и останалите, при все виртуозността на играта с напоени хрумвания... Нещо вече ми липсваше и съвсем не беше мистиката. Беше, хм, тъй или иначе музикантско. Що и до днес, що доскоро повече не бях намирал. Звукова картина. Iron Maiden - не зная как, но предлагаха звукова картина. И не от пинкфлойдовски или оркестров тип, не, а напротив - като да музицираше един-единствен човек. Албумите звучаха постно. Нека чуем и видим 4-5 минутки Halestorm. Свикнали сме, щото Лизи да бъде обгрижвана... Kewanee, IL, "Daughters of Darkness", 27 юли' 2013. Звукова картина в Мейдънов смисъл. Превъзходни музиканти, наблюдавайте ги - те са като един, заедно са с ванхаленското:
