Личното пространство е твоята част от пространството на общуване. Времето, с все всичко друго, не трае, времевата характеристика е нетраенето - трае човек в своя темперамент. Сиреч бремето на траене е време в темперамента, е бидейки; което ще рече как времето се намира отсам лично пространство, т. е. "където" човек е Сизиф, нетърпелив, темпераментен, изтърпяващ някак си, и дори чрез свикване: да се забравяш в очакване, забравяйки и да очакваш.
Та търпеливостта, взаимочовешката свобода, навикът да бъдеш свободен - тя е постелята на човешкия характер - не може тя да се скатава иначе и другояче освен в търпението да общуваш, търпението да преглъщаш санкционно намеса и съпротива, ех, характера да общуваш, да си разположен, протърпяване нежели изтърпяване; търпеливостта е в нагласата, е в отворената нагласа.
Ето, да си в състояние да напомняш, вкл. и посредством насилие, някому да се опомня къде се намира, вместо, за него, никак или било повече, било по-малко брутално да му издействаш репресия, в т. ч. чувство на вина, е доколкото си в поведение на общуване с този, позволявайки му, както и той на теб, във взаимоовъзможностяване, едно сред нас лично, еднолично, едно непровокиращо морален нальот пространство, едно комуникативно безплътие, едно в най-широко значение приятелство, доверие, ефир.
Търпеливостта е търпимостта към другия, деликатността към другия, да "бавиш" другия, да встъпваш в разбирателство с него, да се опитваш да го зачиташ какъвто во истине казва, че се себеопределя, да не го връщаш в объркването му, а и да отстъпваш пред себепоправките му, да не го клеймиш... историята с другия. Понеже да твърдиш, че за добро и лошо човек всеки път се самоопределя е да бичуваш въобще човека и аз до гроб ще ти откликвам: о, ето го човека, ето го епохално, възкресно... аз зная къде се намирам отвъд добро и зло, не съм се възнесъл.
