(разказ)
-
Ние, хората, съвестта по живец. Невъзможен съм по себе си, щом не отивам по себе си. Ала и по себе си да тръгнеш, се оправяш тука сам. Предварителният ми урок по философия беше от моята по бащина линия баба,
която ми каза, че "има една сила". Беше учила вероучение. Моят учител ми каза по-късно, че
няма. Последният, настоящият, безконечният. Неговата дума срещу нейната. Живец. Ах, училището! Влязох разпилян като куче. "Разсеян" не е точната дума. Стигах докрай. Ошеметяваше ме Силата. Беснеех, унивах. Бях попаднал на повод да се съсредоточа. Буйствах, чертаех схеми, намирах си майсторите, получавах уроци. Никой не ми обърна внимание. Или поне подобаващо внимание. Не бях повече на улицата, всички не бяхме. Бленувах безразсъдно. Излязох със страхова невроза и периферно образование, фиксативен, заблеян, импотентен, разсъдлив, непохванат. Както съм и до днес. Фебрилен, парализиран, здрав и прав, питам и отговарям глупаво, правя големи очички, доволствам в недоволство или може би обратното. Оказвах се умен, паметлив. Учителката от началната степен уведоми майка ми как в клас 80% от усилията по мен се отклоняват към насочване, поведенческо дисциплиниране. И че почти е сигурно: няма да прокопсам. Тя почина, учителката. Никой вкъщи не я разбра. Завърших с отличие. Жената беше прозорлива, детеродна. Встъпиш ли със събран гард, знай: училището, идеологически споено, те разкъсва, разрохква по дисциплини, за да те мъти сетне животът, родната ни родообщинност. Бащи и синове, майки и дъщери. Рапорт даден - рапорт приет. Кой как другарски се вреди, ур
еди, надари, промотира, излюпи. Аз не знаех, ползвах се - аз знаех от самосебе си. Или преминаваш мимоходом в света уж на големите претенции - вчера, днес и утре. Безпризорниците бяха с предимство, бяха синовете, бяха дъщерите, бяха класата - напускаха курназ, зависеха независимо. Бяха заготовки. Ролеви модели иззад пътната врата. Интересно беше. Мъчнотията бе тържествена, игрова, опрощаваща. Всеки си намираше мястото, намираше се. Маргиналите бяха малцинствени. Не се стигна до мен, лапах каквото (без момичетата, алкохола и цигарите) хвърчеше. Дърпах се, джафках се. Поднесох цветя на паметника на Васил Коларов. Слушахме Metal. Други ходеха на дискотека. Вървяха за фон класическите концерти (бях слушал за джаз). Всички накрая се ожениха. Тази беше целта на всяко хулиганство, всяка демонстрация - и въобще на социализацията.
Партията, другарският съд, манифестиращата се невеста - тя бе за парлама на парциалното, оправното. Водаческите качества се раз
преждаха измежду триглав искрогасител. И това - за има-няма 50 години. Дали? Очакваше се Чезаре Борджия. Танковете да дойдат. Политици, интелектуалци и народ. Какво мисля?
Първият учебен ден да бъде временцето, де човек се въдвори безкрай. Някои учители са живи, срещам ги, ах, ни един не поздравявам вече! Просвещение в романтиката. Очароване. Аз накрая
го сторих. Вбожествих се. Никой не ми е виновен.
Господът трябва да се научи - политикът, интелектуалецът и народът. Давам си сметка - и приятелството. Търпение и нетърпение, нито едното, нито другото. IT способстват разказ, редакция след редакция, реакция да се пише едновременно.
Останалото са феноменални подробности, размножаване. Нека се прегърнем, за д' се хванем на хорото. Търпеливи, нетърпеливи. Реториката, ето - тя ме доказва.
