- Сънуваме заедно и разказваме един на друг сънищата си. Животът е сън, не можем в буквалното значение да сънуваме заедно.
- Та споменният сън - той дискурсивно е към ничий език, текущия; пък феноменологично е към нашия си, е у дома ни. А сам по себе си е към смисловия, улавящия го. Първа, втора, трета редукция. Назад към самите сънища! Разбираме се, някак си се разбираме.
- Самият сън, докато го сънувам, е към мой си феноменално език, е полусън, е в полусън. Спомням си... Забравено е в споменния сън същественото. Язък, язък! Искам да разкажа съня си, искам да го изтълкуваме...
- Освен ако споменът не ми е пределно ясен, че се питам що е туй, което, ето на, си спомням и което следва да споделя.
- Или зреем насън и просто, мигом щом се събудим, се залавяме да артикулираме. Утрото, казват, е по-мъдро от вечерта.
Шопенхауер, Хусерл, Фройд, Хайдегер и Сартр. Кафка пътьом ги слага в джоба си, отдето, изпадайки, не мога да бъда подминат (Ясперс). Но тя го казва простичко: "we are all in this together".
