Вътрешният свят е където ти би бил в разискване за съдържание къмто, пък
външният - в разбиране за форма откъм идеала. И ето че светът на разговора е нито вътрешен, нито външен. Изкуството там, нежели повик за общение, би било, щото преди всичко да разговаряш, общееш. Светът би бил разговор, когато вместо разискването е приискване, т. е. когато вместо разбирането е разбирателство. Та има нещо недоизказно в идеала и преизказно без. Че би отсъствал в прагматиката моментът на деятелност и че езикоплетството би, значи, минавало за езикоразбулване*, че би бил отстраняван диференциалът на действие, би липсвала мяра на постъпление, би го вопиющо нямало указа "ecce homo": как "the one we call madness is genius, and imperfection is beautiful", Lzzy Hale, "Everyone Dies". Елате вие, чисти дори в теорията практици, вие, що не сте идеалисти или социопати - елате. Харесвам Lzzy.
външният - в разбиране за форма откъм идеала. И ето че светът на разговора е нито вътрешен, нито външен. Изкуството там, нежели повик за общение, би било, щото преди всичко да разговаряш, общееш. Светът би бил разговор, когато вместо разискването е приискване, т. е. когато вместо разбирането е разбирателство. Та има нещо недоизказно в идеала и преизказно без. Че би отсъствал в прагматиката моментът на деятелност и че езикоплетството би, значи, минавало за езикоразбулване*, че би бил отстраняван диференциалът на действие, би липсвала мяра на постъпление, би го вопиющо нямало указа "ecce homo": как "the one we call madness is genius, and imperfection is beautiful", Lzzy Hale, "Everyone Dies". Елате вие, чисти дори в теорията практици, вие, що не сте идеалисти или социопати - елате. Харесвам Lzzy.
* Еолийският лад - за фригийски, инструменталното интермецо - за вокализация, тематичната разработка в наплитане и разплитане - за емоционална градация, текстовото предложение - за поучение, арт-рокът - за рок: не че, тъкмо въпреки интонационните некрасоти, не би ми, заради раздутата, идеализиращата се до пукване, прорастващата в тишина естетика, - не че това не би ми харесвало много повече, много по-дълго и пространно, по-повърхностно, по-буквално, отколкото ми харесва откровеното контраоткровение, припевът "after the silence"; но аз също съм една от хермите. Класическата музика се харесва, тя е нехерметична (херметиката на класическото е херменевтична, а херменевтиката на романтичното - херметична, всяка днес по съпричастие "вечеря сред свещи"): еолийският лад си е еолийски, инструменталното интермецо - инструментално интермецо, тематичната разработка - тематична разработка, текстовото предложение - текстово предложение, артът - арт. Езикоплетството - езикоплетство, символите - символи. Аз с Лизи - запалил съм свещички - не вечерям сред свещи, понеже, ах, не съм Джо. Нима обаче Lzzy, бидейки неатрибут, код, = своя фригийски лад + своята вокализация + своята емоградация + своето поучение + своя рок? Нима е своето езикоразбулване = именно "код Lzzy", херма? Или със своето "елате" е идиосинкразия!... Lzzy от своя страна е Лизи, фокусът на рекламата, самият Хермес, най-симпатичният по подразбиране ламьочовек, съвестителят, дзверът, изхранващият се от собствените си угризения, харизматикът на общността, насърчителят. Харесвам посредством "код Lzzy" Лизи = харесвам Lzzy, това правя, това е тук кодовото именуване: нейният, спрямо еснафлъка, призив за лудост и несъвършенство приканва, не е снобски, не е мимически, не е автоумилителен към дарованието, не е автопоказателен, аналитиката с нея иде да терминира гравитационните т. нар. опори, бойни глави, синкретиката се во истине апостериоризира, интериоризира се, Бор иззема Айнщайн, та духът, в прилив на живец, разгражда своята тежест и осветлява, фразеологизира себе си за живот и екстериор, природа, свободното време се разстила негативовселенски в противофрагментарна и даже противоафористична основа, що в еластика на ("среден пръст", sinus cardinalis) многословието е готова да омиротвори, да забрави в спомен, попие, избие, въздигне в позитив всеки нерепресивен, всеки непридружен с компресия, всеки без трепанация пробив. Трибуната на Лизи е привидна. "Духът иска своята воля, изгубилият света спечелва свой собствен свят", светът извън репресия (Ницше, "За трите метаморфози", пр. Ж. Гълъбова). Аз и тя - подкрепяме се у дома един друг, пишем си един на друг песните. Иронията е горчива, съзидателна е, сватбена е, би било развален най-подир вкус да автоиронизирам главната моя ирония, себеиронията, мечтанието, надеждата. Можех ли да емигрирам? Можех ли да бъда груб... Беше ли въобще глупак Киркегор? "Det er en liden tid, saa har jeg vundet, saa er den ganske strid med eet forsvundet, saa kan jeg hvile mig i rosensale, og uafladelig min Jesum tale." Den Danske Salmebog, Salme 622, 5. Епитафът.
P. S. Всичко (вкл. заглавието) освен бележката под линия бях до най-малката подробност написал предварително; оставих го без промяна.