Би ли могъл човек да предположи! Да се разговаря е да се бъде заедно. Феноменът, разсъбличайки се, ни облича съвместно в своя логос, на'лузва ни фланелката си, презерватива си. Разголва се, протяга нам ръце, сбира ни за раменете, присъства на всеки мач, на всеки мач излиза с всеки волейболен, да, с всеки хокеен тим - и с всяко сражение. Прегръща ни в своята феноменалност и обвързва сърцата и задниците ни, задвижва кръвообращението ни, пришпорва храносмилането ни и потича в кръвта и червата ни, запулсира в челата ни, блесва в очите ни, става наше сърце и наша трапеза, и наша перисталтика, наше голямо знаме... Ей го нашия змей-предводител "o'er the land of the free-e-e-e-e... and the home of the brave"! Та във времето ни феномените логично се класифицират по своята преходност. Били сме с теб на театър или сме съзерцавали планински склон. Ръкопляскали сме един до друг, провиквали сме се в хор. А после се прибираме. Всеки от нас си спомня известно време, припомняме си един на друг ехото, една вечна пиеса, едни хилядохилядолетнн скали и не ни се ходи пак заедно. Да, ще ходим поотделно, и ще ходим с други, или в друга комбинация, може и да забравим един за друг, досущ както, казваме си, бяхме се самозабравили. Четях, разбира се: в превод, Франц Кафка. Кой понастоящем се явява непреходният феномен? Бях сам пред екрана, както, може би, хиляди други. Краят на ноември, Syracuse Crunch - Binghamton Devils, тя, разбира се: срещу хонорар, изпя, знаем, техния, американския, напомнящ Белмановите песни, химн, градира го; годината беше 2018-та... Нея я няма. Някой трябва да бди за времето!
