Ако дискурсивният квант (нежели "небе"*) беше помежду "хубавата музика" и "Lzzy", то "ах, как хубава е хубавата музика" и "харесвам Lzzy" биха казвали едно и също; но квантът е тъкмо помежду "хубавата музика" и "харесвам Lzzy" (разпространение), т. е. "ах, как хубава е хубавата музика" и "харесвам Lzzy" са взаимонекомуникативни, бидейки взаиморазбиране без разбирателство (а разговорът помежду им връз, иначе няма как, взаимоквазимигрантско съприкосновение е псевдовзаимокомуникация, "обмяна на опит"**). Друго е, щом просто, поне донякъде донякога (докато "удари на потенциал"***), разговарят (-ме) хора... Та постфактум дефиницията, границата не е заграждение (което да се или да не се надзърта, прескача, разбива, заздравява, прекроява и пр.: разсредоточва) - границата преди всичко е светлинен и, значи, квантов (по живец) източник, средоточие, сток, прилив, съобщение, вместо налягане, пък дори в затвора. И ето как самата граничност трансцендира не-ограниченото, че подпочвено разплисквайки отграниченото... ами въобще интензифицира безпотенциално в разбирателство, сиреч без "на общо основание (че поотделно)".
----------
* "Swing your hammer to crack the sky, lift your cape so that you might fly" (Manowar, "The Powerhead") - моят подстъп (б. м., Йордан Землян). Сиреч метафора срещу метафора, т. е. на нервна почва (понятието непонятност: че невъзможността за космологическо доказателство да съществува господ води до невъзможност и за онтологическо).
** Как после (от "наша" страна) зад гърба: "ами американци, за какво по-различно да разговаряш с тях". Или дето в Германия - добре, ала всичко там е разграфено.
*** Дискурсивно изнервяне ("нямаш"/ "имаш" потенциал е анти-/ поощрение).
