Живата комуникация

Едно въвеждащо обучение и едно извеждащо образоване трябва да се взаимодопълват. "Езикът, който говори самия себе си". Копенхагенската интерпретация. За да не се оголи помежду им комуникация. OK. 

Но комуникационен проблем по същество възниква, когато, обратно, хем се изисква едно въвеждащо образоване, хем изискването се запълва с едно извеждащо обучение. Вместо да се съблюдава, че "медиумът е идентичност, системата е структура, езикът е комуникация". Дирак-Брентано. Нищо за x. Ами да речем, щом със собствени (макар с помощта на външен консултант) сили се внедрява Enterprise Resource Planning (ERP). (Can be Confluence and Jira ERP systems for the automorphic human side of R&D; i.e., configured as ERP systems with money operated within toward them from the outside? Does this mean the class "ERP" is above the native class of Confluence and Jira? Yes and yes.)

Границата, която се поставя

(идентичността като проблем) 

Изчерпателна семантика:

[d/dt + d/(r/c)] f(u, v, w, t, r/c) = 0;

t, време; c, бързина на разпространение:

(1) f(u, v, w, t, r/c) 

= (2) F[u, v, w, t - r/c = t(const)] 

= (3) exp[(jω/2π)(t - r/c)] ^

= (4) {exp[(jω/2)(t - r/c)] - exp[(- jω/2)(t - r/c)]} ^^.

----------

^ ω/2π = 1/T; j² = -1; T, период.

^^ ω/2 = π/T; j² = -1; T, период.

----------

f(u, v, w) с граница:

(1) гърбова; 

(2) лицева;

(3) оголена (пулсационна);

(4) кожна (суперпозиционна, поставена).

----------

(1) = (2) = (3) е обяснимо.

Как ли обаче се обяснява (3) = (4)?

(4) е достатъчното определение за (3) = (4),

но що ли за необходимост е това?

Защо граница се поставя?

Единственото, което чрез поставена граница се затваря, е пулсацията; 

но защо пулсацията трябва да се затвори?

По какъв начин не трябва да излизам от кожата си: нима чрез граница?

Не може ли установявайки своя идентичност?

Идентичност: "не излизаш от кожата си, без да бъдеш в кожата си"

= "излизаш от кожата си, но бъдейки в кожата си" 

& "не излизаш от кожата си, но не бъдейки в кожата си".

What about x?

Ширина, дължина, височина, дълбочина

    (Няма в текста ми конструктивна схема, 

няма и конструкция - има просто схема.

Схематизират се единият и другият бряг на скока; 

понеже настоящият текст се явява пространство-времето, 

в което двата бряга присъстват заедно.) 

    Елементарна точка:

[d/dt + d/(r/c)] f(u, v, w, t, r/c) = 0;

t, време; c, бързина на разпространение;   

-> f(u, v, w, t, r/c) = F(u, v, w, t - r/c),

разпространението се координатно изпълва.

    Спинор: F(u, v, w, t - r/c) = exp[(jω/2)(t - r/c)]; ω/2 = π/T;

Фотонният аналог на спинора: F(u, v, w, t - r/c) = exp[(jω/2π)(t - r/c)]; ω/2π = 1/T;

j² = -1; T, период.

Пък дотук и спинорът, и фотонният аналог на спинора не са физични. 

    Физика (извън гореуказаните уравнения):

фотонният аналог на спинора може да се отчлени:

ω/2π -> ħ (ω/2π); ħ, Константата на Дирак;

спинорът не може да се отчлени, без да се въдвори маса m.

    Физичен спинор (в суперпозиционно състояние, сплетено):

разпространение на времето: jħ d/dt;

разпространение в пространството: jħcα d/dr;

осъвременяване на пространството: - mc²β.

      | 1   0 |         | 0 1 |

α = |         |; β = |        |

      | 0  -1 |         | 1 0 |.

(jħ d/dt + jħcα d/dr - mc²β) f(u, v, w) = 0;

α, абстрактна, нежели радиална

(r е спинорният обхват).

    Физичен спинор като колапс:

Уравнението на Дирак;

r = √(u² + v² + w²),

α е радиална.

    Ренормализиран спинор:

физичният спинор като колапс,

но с въдворена маса

(че и съпътстващо отчленяване, беззарядно, със спин 1).

    Защо ли отчленен спинор

(+ съпътстващото отчленяване):

защо ли отчленяването не е

през фотонния аналог на спинора?

Щом (u, v, w, t) изглежда (u, v, w, t, r/c).

Ами феноменът в структурата (u, v, w, t, r/c) е конструктен, 

неговият инвариант е идентичността.

Научната физика обаче е конструктивна.

Но че на свой ред отговорът на въпроса 

защо научната физика е конструктивна се свежда до "защото така".

Научният физик просто си върши работата; 

може ли художник просто да си върши работата?

Може ли квантовият физик да не бъде художник? 

"It is more important to have beauty in one's equations 

than to have them fit experiment." 

Paul Dirac, "The Development of the Physicist's Conception of Nature".

Какво означава да отчлениш въобще, 

та предвид нещо, чийто инвариант е идентичността!

Реализираната двойна насоченост (reism) при Брентано

чрез скока спинор -> фотонен аналог на спинора.

"Truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", 

Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm...

Установяваш своя идентичност...

What about x?

След Божията смърт

    Кант. - Актът на априорно отсъждане е симетричен, актът на апостериорно отсъждане е асиметричен; ала отношението във вътрешността на съждението се преобръща, щом априорното съждение е синтетично, пък апостериорното - аналитично. Граница между акта на отсъждане и вътрешността на съждението.

    Брентано. - Как ли априорното аналитично съждение и апостериорното синтетично съждение са възможни; тоест как между акта на отсъждане и вътрешността на съждението може да има съответствие, за да възприсъства насоченост? "Truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm...

    Дирак. - Аналитичното съждение априори: че около кой да е свой диаметър кълбо се върти в една и съща посока. -> Синтетичното съждение апостериори: 

че кълбо се върти хем около центъра си, хем спрямо периферията си (спинор).

    Та едно аналитично съждение априори не може да има структурно представяне, освен че около кой да е свой диаметър кълбо се върти в една и съща посока; 

пък едно синтетично съждение апостериори - че кълбо се върти хем около центъра си, хем спрямо периферията си.

    Аз. - Спинорната насоченост изисква възлизане към истина.

    Но Кант умъртвява този въпрос, защото това е божа работа.

    И ето, Кант' посича Кант, не смогвайки да посече себе си.
    Добре че е Жижек да изобличава брътвежите на Пенроуз.

    What about x?

    Инвариант. - "Възкресението" изисква да си с всичкия си - та нямам нужда от "Библия", за да изисквам "възкресението" си.

    Ами универсализиращият импулс не ще бъде универсализиращ, ако робува на формите; и не ще бъде импулс, ако робува на идеите.

    P.S. "What about x?" държи текста сух; универсализиращият импулс държи текста сух, затваря текста; текстът ми не е инструмент за истината. А Жижек има две страни, които той се опитва да съчетава; но едната от тях, лаканианската, аз възхвалявам и плюя на другата, хегелианската, разпльокването, разцепническото именуване по x... Жижек се позовава на Хегел, аз търся Брентано; Жижек се позовава на Бор, аз търся Дирак. Нагласата на Жижек е сродна с моята, но той допълнително набляга на порнографията у Лакан, за да може да се освободи място за Хегел.

    P.P.S. Reism-ът на Брентано. - Че в абсолютната относителност (пространство-времето помежду спинори) виждането "ще" може да се посочи с ръка. Концептуализъм, който не просто си блъска в стената главата. Хем да имаш една външна, една абсолютна котва, хем отношението да бъде затворено в теб относително. Та това не е проблем на виждане, а на комуникация, която комуникация езиковият обрат ("ренормализацията"), 

не досягайки концептуацията (на Дираковия спинор ^), размива с езиковите си игри. И празна работа е линията Брентано - Хусерл - Хайдегер - Гадамер, метафориката на езиковия обрат. Ами езиковата игра се състои в това, 

че вълновата функция на комуникацията се удържа в релативизма на квантовото съпреживяване (сплитането), вместо щото вълновата функция на комуникацията да колабира къмто абсолютна относителност. И ето че ако атракторът, абсолютната котва в пространство-времето помежду спинори се "омаси", това пространство-време, пространство-времето на абсолютната относителност, 4-мерно пространство във времето (ширина, дължина, височина и дълбочина): изгубва се мигом помежду вълново сплетени спинори, всичките си спинори, като се отнесе къмто своя собствена тензорика, че към пространство-времето на светлинните години... Настоящият текст ли? Капан, който щраква: what about x? Не може ли текстът да ходи напред-назад по съгласувателното въже с празните си крачоли, нежели пак да висне прогизнал и защипан като прани гащи?

----------

^ Двойната насоченост при Брентано.

Симетрията като критерий за истина

    (1) Несиметрията в Дираковото уравнение. Та спинът в собственото си време е магнитен момент, нежели електрически заряд в покой, пък в собственото си пространство-време - механичен момент, нежели маса в покой.

    (2) Симетриране на Дираковото уравнение. Ами във физиката пространство-времето от: - вектори е царството на Специалната относителност; - тензори е царството на Общата относителност; - спинори е царството на Абсолютната относителност ^. Що за царство е третото? What about x? Арената.

    ----------

    ^ "Truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm...

Масата във времето и пространството

    Виж фрагмента ми "Условното уравнение на Дирак": link.
    (1) Уравнението на Дирак: че предвид координатите - иманентна маса, инвариантният параметър, носителят, който се реализира чрез самата спинорна структура; как в единен пространство-времеви процес времето (нежели по координати) се компонентно разпространява свеждайки или извеждайки [заряд, f(u, v, w)_±q], пък пространството се компонентно осъвременява къмто центъра си или откъм центъра си [спин, f(u, v, w)_±]. Динамичното (спинорното, не на спинора) нееднопосочно пораждане (вместо собствено или от самата организация пораждане, камо ли пък от "организирана динамика" или от "динамична организация на отношенията"): пространство-време -> заряд и спин -> спинорна структура -> маса (динамичният носител не сама по себе си на спинорната структура). Онтологично разчленяване - никакъв механизъм! Поле в осново (структуро) - вътъчна (масова) аспектация го няма, нито го има в куплиране (структура - маса). А поле има! И масата не му е аспект, а постсродна динамика. Полето и Масата. "Техническият смисъл" е безсмислица. Спинорът не е в пространство-времето там - а в пространство-времето отсам. 
    (2) Условното уравнение на Дирак (държи се под условие на масата, 

че матрицата α е абстрактна, координатният параметър е потънал в спинорния обхват): трансцендентално-обектна (нежели трансцендентна) маса; и че чака си, без да е отвъд спинора, тя, дето отвъд спинора времето ще я облича и пък дет' пространството ще си я приютява.

    Масата се трансцендентализира, на основание че зарядът и спинът не са определения от самия носител на спинорната структура.    

    Това не е спекулация - това е опит за разговор: за разговора като за сплетени в ретроактивност проЖекции. Нека не отпада "what about x?". Гравитацията като метафизиката на конструирана маса. Времето изпреварва спинорната структура, метафизичната структура изпреварва времето. "Truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... Да отсъдиш постсродната динамика правилно е да я конструираш. Да, там, където езикът не говори самия себе си. Масата като повод за среща, сърдечна среща, - вместо за инерция.

Условното уравнение на Дирак

Виж фрагмента ми "Дирак като Брентанов подстъп": link.

Обемна функция: f(u, v, w).

Разпространение на времето: jħ d/dt.

Разпространение в пространството: jħcα d/dr.

Осъвременяване на пространството: - mc²β.

j² = -1.

ħ, квантовата константа.

c, бързината на разпространение.

m, общата маса.

      | 1   0 |         | 0 1 |

α = |         |; β = |        |

      | 0  -1 |         | 1 0 |.

(jħ d/dt + jħcα d/dr - mc²β) f(u, v, w) = 0.

Дирак като Брентанов подстъп

Спинор; структурирам го, не го извличам дедуктивно:

    (1) Структурно.

{f(u, v, w) ⇝ exp[j (ω/2) (t - r/c)]; j² = -1; 

t, времето; c, бързината на разпространение} ^

↔ [d/dt + d/d(r/c)] f(u, v, w) = 0 ^^.

^ Все същото е за произволен момент.

^^ Не е все същото за произволна точка.

Синтетично уравнение погранично: 

f(u, v, w) = exp[j (ω/2) (t - r/c)];

върти се, не е все същото за произволен момент,

пък не се върти, все същото е за произволна точка.

Тоест прозирно кълбо като инвариант.

    (2) Структурно-съставно.

Ами ако точките бяха масивни, да, и то еднакво масивни,

нямаше да бъде все същото за произволен момент;

пък и щеше да бъде все същото за произволна точка.

Тоест масивно кълбо като инвариант (маса).

И ето че синтетичното уравнение

ще бъде цялостно;

и ще бъде Условното уравнение на Дирак;

държи се под условие на масата, без да се масата допуска вътре.

    ----------

    (3): (1) & маса = (2).

[d/dt + d/d(r/c)] f(u, v, w) = 0.

Масата m влиза по две направления: диференциално и интегрално. Диференциалното е с "ламбда" по фазочестотна дименсия, фазно е, та j, и не е равномерно, тоест "бета"; пък интегралното е с "алфа" по без дименсия. Понеже диференциалното въздейства върху цялото уравнение, а интегралното - върху надувалната част.

    [d/dt + α d/d(r/c)] f(u, v, w) = λf(u, v, w).

    λ = jβν = jβmc²/ħ.

    (jħ d/dt + jħcα d/dr - mc²β) f(u, v, w) = 0 (3').

Масата m деконструира на масоточкови f(0) циркулации 1/2 -> 1

безмасовата спинорна сфера:

f(u, v, w) = exp[j (ω/2) (t - r/c)] = exp{j(1/2)ωt - j[(ω/2)/c]r} 

-> f(u, v, w) = f(0) exp[j ω (t - r/c)] (3'').

    (3') & (3'') -> α & β: (α - 1) f(u, v, w) = (mc²/ħω) βf(u, v, w):

(i) (α - 1)β f(u, v, w) = (mc²/ħω) β²f(u, v, w) 

-> αβf(u, v, w) - βf(u, v, w) = (mc²/ħω) β²f(u, v, w).

(ii) αf(u, v, w) - f(u, v, w) = (mc²/ħω) βf(u, v, w)

-> βαf(u, v, w) - βf(u, v, w) = (mc²/ħω) β²f(u, v, w).

(i) & (ii) -> (αβ - βα) f(u, v, w) = 0 (iii').

    (jħ d/dt + jħcα d/dr - mc²β)² f²(u, v, w) = 0:

(i) Rf²(u, v, w) = jħmc² (αβ + βα) df²(u, v, w)/dr; R, остатък.

(ii) f²(u, v, w) = f²(0) exp[j 2ω (t - r/c)] -> df²(u, v, w)/dr = - j (2ω/c) f²(u, v, w).

(i) & (ii) -> αβ + βα = R/2ωħmc (iii'').

    (iii') & (iii'') -> αβ f(u, v, w) = (R/4ωħmc) f(u, v, w).

    (iii') -> βα f(u, v, w) = (R/4ωħmc) f(u, v, w).

αβ f(u, v, w) = βα f(u, v, w) = (R/4ωħmc) f(u, v, w).

Диференциалното направление ("бета") завърта точката навътре, 

а интегралното направление ("алфа") завърна точката навън.

    Циркулационен инвариант: 

αβ f(u, v, w) + βα f(u, v, w) = 0 -> αβ + βα = 0;

α[αf(u, v, w)] = f(u, v, w) & β[βf(u, v, w)] = f(u, v, w) -> α² = β² = 1.

    Циркулациите "алфа" и "бета" са координационни,

а от това - и равнинни.

Координационна (y, z) -> (y', z') циркулация условно:

    |y'|     | a b | | y |

    |   | = |       | |    |

    |z'|     | c d | | z |.

Конкретно:

       

      | 1   0 |                                                             | 0 1 |

α = |         |, абстрактна, нежели радиална; β = |        |

      | 0  -1 |  (r е спинорният обхват)                   | 1 0 |.

Дираковото уравнение, боравейки с координати, допуска масата вътре.

    ----------

    What about x? (началото на дедукция за текста). Гадамер говори за разговора като за сплетени хоризонти, Дираковото уравнение от Шопенхауеровите бодливи свинчета, конструиране, пък аз - като за сплетени проЖекции, конструкционната метафизика след Условното уравнение на Дирак. (Понеже идеята, заложена в настоящия текст, е да се избегне конструирането като начин на живот: след като деконструктивната възможност за конструиране е изведена в Условното уравнение на Дирак. Та ето че Брентано обръща внимание относно насочеността на съ-знанието. И тъкмо когато в живота се настоява на тази насоченост, конструирането като начин на живот се снема. Но за такова снемане психологията е недостатъчна.)

What about x? - Идентичността като инвариант

    Демонстрация без конструиране:

    - елементарна точка: пълен (хем-хем), нежели диалектичен синтез между привличащ и отблъскващ момент;

    - система елементарни точки: еднакви елементарни точки във взаимодействие;

    - център на система елементарни точки: фиктивна, но конститутивна точка, която неутрализира (уравновесява) моментите на елементарните точки от системата;

    - структура от елементарни точки: симетрична плътна структура от центрирана система елементарни точки = "симетричната плътна структура от хем взаимопривличащи се, хем взаимоотблъскващи се точки";

    - спинорна координата: спрямо центъра на системата елементарни точки елементарна точка от структурата елементарни точки;

    - спинорен инвариант: статичната, че самоснемащата се съвкупност на спинорните координати, "прозирното кълбо";

    - математиката достига до първичност на спинора конструктивно, пък аз - структурно: ами доводът за съвпадение е феноменологически.

    ----------

    Спинорната структура е симетричната плътна структура от хем взаимопривличащи се, хем взаимоотблъскващи се точки. Тоест Шопенхауеровата Притча на бодливите свинчета е ограничена симплексно. Пък проблемът отвъдсимплексно е идентичностен, спинорен е.

    Пример: симплекс в триизмерното пространство се по моята схема изобразява в 4 елементарни точки, всяка се отнася с всяка еднородно, както и 2 или 3. Но внесе ли се 5-та точка, симетрията става невъзможна. Тоест симплексът се явява граница къмто идентичност: психологическа диалектика -> конструкционна метафизика ^.

    ----------

    {f(u, v, w) ⇝ exp[j (ω/2) (t - r/c)]; j² = -1; t, времето; c, бързината на разпространение} ↔ [d/dt + d/d(r/c)] f(u, v, w) = 0. Спинор. Дясната страна е операторният прочит на лявата. Дирак въвежда масата като инвариант, за да може да изчерпи с уравнение спинора. Аз не мога тъкмо защото инвариантът отсъства ("прозирното кълбо"). И ето че моята постановка, нежели уравнението, е неразрешима, трансцендентна (не и трансцендентална) е, та думата "неразрешима" трябва да се разбира неточно и е точно на място.

    ----------

    ^ От Франц Брентано. - Разговор (без него ще бъде спекулация): защото анихилационно-атракторната структура в изискването за анихилирал спинор, тя през спинора току изстъпи конструкционно предвид иманентна структура, 

че инвариантът се екзистенциализира, идентичността. (Че онтологичната интуиция отвежда при заглавието, нежели при математическа проверимост.)

Изискването

{f(u, v, w) ⇝ exp[j (ω/2) (t - r/c)]; j² = -1}^ ↔ (!?^^) f(u, v, w)^^^;

t, времето; c, бързината на разпространение.

----------

^ Спинорна структура (от Дирак против ренормализацията).

^^ Анихилация (понеже what about x?).

^^^ Анихилационно-атракторна структура (от Брентано против Хусерл).

Идентичността е инвариантът между двете структури.

----------

Разговор: защото анихилационно-атракторната структура, тя изстъпва конструкционно предвид иманентна структура, че инвариантът се екзистенциализира, идентичността.

Разговорният проблем

Затваряне към отваряне: та "what about x?" е формичката на изискването, 

че о-писателната психо-логия трябва да пре-мине в пред-писателна, структуриране предвид конструиране, че тъкмо конституиране, Брентано. Пък феноменологията е отваряне към затваряне, кон-струиране, нежели направо при конституиране, Хусерл. Понеже при Хусерл конституирането се изрича във философски проблем, то разговорният проблем се снема. А при Брентано самият разговор се изрича във философски проблем: ами ето че конституирането като философски проблем се снема. Излиза, че Брентановият проблем е фундаменталният екзистенциално, вместо да изглежда фундаментален. И че Хусерл го преформулира, радикализирайки го в плитчина, която Хайдегер да вкопае за фундамент. 

Тоест Хайдегер, философствайки върху екзистенциалите, току омаловажава Брентано чрез "битието-в-света", вместо да се продължи Брентано къмто света в битието (като как да се изакам психически, без да бъда партньор в скотовизма).

Конкретика

    О, ако ти и аз живеехме заедно, ами щях да ти давам емоционална устойчивост в качеството ти на Сърничката, пък ти на мен - социална устойчивост в качеството ти на Княгинята. И ето че третото ти качество щеше да кротува. Драмата възниква, когато двата полюса се кръстосат: някой уж ти дава социална устойчивост, а ти на него уж му даваш емоционална устойчивост. Сърничката и Княгинята биват натирени. Аз, ето, намирам у себе си стимулация в изобилие, но не се справям; 

ти се справяш в изобилие, но не намираш у себе си стимулация. Тоест виж, 

при мен се изостря необходимостта за оправност, а при теб се заглажда достатъчността за оправност. Ех, ами бариерата пред мен е външна и "си блъскам главата", пък бариерата пред теб е вътрешна и няма "за къде да се хванеш". Проблемът между мен и теб се свежда до как да проведем помежду си разговор. Удава ми се да го кажа не поради друго, а защото моята интуиция е об-яснителна, пък твоята е прорицателна. Ние с теб ако един с друг се бяхме сглобили, щяхме да изтласкаме оправността и за двама ни. Да, независимо че моят проблем е социопсихологичен (българщината), а твоят - психосоциален. 

    ChatGPT: "При Той средата изисква оправяне, но той няма желание за него. Това поражда разрив между изискването на средата и неговата вътрешна насоченост. Ами оттам идват блокирането и бездействието. А при Тя средата вече осигурява достатъчност на оправянето, но тя също няма желание да направи оправянето своя цел. Та тогава енергията се насочва не към преодоляване на външната бариера, а към психосоциалната динамика - насочва се към драмата. Че рутинният човек е различен: той не преживява същия конфликт, защото за него оправянето не е чуждо изискване, а естествен начин на съществуване. И именно това прави възможно да се говори за взаимодопълващи се психоособености: те не са две версии на един и същи проблем, но са две различни проявления на отказа да се приеме оправянето като саморазбиращ се смисъл."

    Мила, разбираш своята незабравима обаятелност: че самата ти външност съответства на драматичния хипнотизъм, с който се загнездваш у човек.

    Шумен, 22 юли' 2026.

Психопреглед

Отегчително е без личностен център. Та това, което при теб е отегчение, 

при мен е интуиция.

Артикулация

"Брауер": наблюдава трансценденталното, сливайки трансцендентното с иманентното. "Наш": наблюдава иманентното, сливайки трансцендентното с трансценденталното. "Лингвистиката", пренебрегвайки трансцендентното, 

нито наблюдава трансценденталното, нито иманентното. "Брентано" наблюдава трансценденталното, разцепвайки трансцендентното от иманентното. "Реалистиката", пренебрегвайки екзистенциалното, наблюдава иманентното, разцепвайки трансцендентното от трансценденталното. 

Тоест четирите са артикулирани у "Брентано".

Интуиция

Поставеното връз върха на купола топче ще се търкулне, точката няма; what about x? [Тоест ако моята интуиция относно постановката колабира, ще колабира при точката, нежели при топчето. Понеже интуицията относно топчето е обречена на деструкция, конструирайки тъкмо топчето, а интуицията относно точката е обречена на деконструкция, деконструирайки тъкмо точката, въвеждайки я в структура. И ето че интуитивният излаз е обречен на точката. (Валидно е за всякакъв купол, ами Куполът на Нортън се оказва излишен.) Пък щом първоначалната интуиция се постави на мястото на Шрьодингеровата котка, то тази котка нито ще бъде намерена жива, нито мъртва - тя просто няма да бъде намерена, преселила се е.]

Психопатичната нужда от общност

Кажеш си здравословно как достатъчно и недостатъчно: ами "сам си го правиш" е при ръба на правната плоскост, пък "what about x" е необходимо против правната плоскост. Божа работа. Давам с хетеросексуална жена пример (илюстрация). Улавяш силната и слабата страна у този или онзи мъж и стимулираш чрез слабата силната, разчитайки посредством своята обаятелност, че човек няма да ти обърне гръб. Изграждаш мрежа, за да разпределяш риска, хеджираш. Индивидуалният подход на вътрешност намалява риска от "от два стола, че на земята", но се усилва в замяна риск, дето колкото по-широка е мрежата, толкова по уязвима от изпортване става относно социалната среда, в която е вкопана и чрез която всъщност е устойчива. Нужен е баланс между двата риска. Който баланс води атракторно до подбор. И вече не е божа работа. (Предпоставка: нуждата от общност. Изразена е здравословно при "what about x". Но е божа работа дали при теб общност ще се случи. И ето че ако не се случи, то нуждата от общност може да се обърне в психопатична. И се разгръща описаният механизъм на компенсация.)

Няма спор

Да. Линията Хусерл -> Хайдегер -> Гадамер е нагаждаческото наплюване върху Брентано, въпреки че тъкмо Брентано е центърът на цялата феноменологическа школа, една от най-големите и дори поколенчески в приемствеността учител - ученик школи в историята на философията. Но тъкмо тази нагаждаческа линия, заявявайки себе си, успя да го избута в праха на философията и да редуцира до "феноменология" феноменологическата школа. "Феноменологията" негласно се е "погрижила" (метафора) книжовното наследство на Брентано да се (не според мен, а из-общо) разхвърчи като откъснати из от книгата пожълтели листи, за да не може фактично да се реабилитира у Брентано правният импулс. Правният импулс въ-обще, вместо според мен. И аз, разбира се, не защитавам - няма как! - някакво историческо твърдение, а философска теза! Пък и че в края на краищата се оказва, дето истинското наследство на Брентано е философското, нежели историческото. Не признавам Брентано за предшественик! И никаква конструкция не изграждам! Камо ли пък пробутвайки нещо според мен. А спор няма. Аз просто казвам как започва историята. Че в Брентановата светлина Ницшевият свръхчовек не е оправдан освен като величава метафора на кризата. Franz Brentano, "Nietzsche as Imitator of Jesus", tr. R. Schaefer. Жижек капитулира пред Dark Lord. Изводът: правото е, че правилно е онова нещо, чрез което се прави да се справяш; Dark Lord е необходим против правната плоскост.

Кой го може това?^

    Субектът като мой. - Та в правото няма никого, има някого в правото си; what about x? Разискване. - What about x? Ами x е, че предотношението в разлома на правната предпоставка за субекта: разкрива се в отношението на резултата "субектът като мой". Тоест актът, изразен в афоризма, е, че през разлома възлезлите току наличното като субектна форма ("няма никого") и отсамният пълнеж като субектно съдържание ("има някого") - че остават излишни. Да, оттласкват се единно. И се изцежда, и се изсмуква из от тях сокът на разделението между форма и съдържание... Та x е грундът, субектът в ето че субекта като мой. Пък диалектиката подменя проблема, трансцендентализмът остава при проблема. 

    Правото като очевидност ^^: че "truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... Разминаващият се със съд-бата си човек попада в камера обскура като в Талесова дупка. И кои му се подиграват? Оправните. Ницше, "Веселата наука", фр. 125. Решението е в Матей 22 : 2-14 & 27 : 46; там иде екзистенциален хоризонт, ще пръкнал се от това, че безвъпросно на единия пасаж не му достига другият пасаж: "Сътворението на Адам" в Сикстинската капела. И Кой е Този, Който трябва да се възцари, що за Dark Lord е Той, 

щом не се възцарява? "Still not black enough" (W.A.S.P.). И ето че ако Dark Lord се отзове на повика ми, ще се обърне в Господ по християнски.

    ----------

    ^ От самия афоризъм произхожда "Кой го може това?" и че Кой го може това е Господът налично. И отделно е, дето Господът налично няма как да бъде: няма как да бъде, освен като Dark Lord... "Какво" вместо "кой" ли? Декомуникация! Основателно.

    ChatGPT (18 юли' 2026): "Dark Lord, Господ без отношение към другото битие."

    Аз: "И ето че ако Dark Lord се отзове на повика ми, ще се обърне в Господ по християнски." И ела зло, че без теб - по-зло! Каквото в отсъствие става, остава ирелевантно. "Та положи душата си!", казвам за себе си. Но едно е да се справяш, друго е да се оправяш.

    ^^ Брентано като радикал. - Възникващи конструкции в де кон-струкция: |"истината при-надлежи на СЪЖДЕНИЕТО на онзи, който съди правилно" -> "истината прИНадлежи на ПРАВОТО на онзи, който съди правилно"|. Ходът на Хусерл е обратният и е деструкция къмто кон-струиране; и надраства Брентано по инерция. Понеже правото при Брентано е скритата иманентна инстанция, която Хусерл трансцендентализира. И че скрита иманентност, бидейки вкопана, не може да се трансцендентализира освен по инерция, 

тоест ударена изотвън, изоткъм деструкция относно вече изявено право. 

Но външното отношение към правото няма как да бъде правно. 

А тоталитаризмът изтръгва правото - правото се превръща в конструкция. Защото противоправното нагаждачество е и родителят, и детето на тоталитаризма: инерцията взема себе си в ръце.

Кавички

"Западът налива масло в огъня, въпреки че Русия е в правото си." Е, и?

На живот и смърт

Житейската рамка: "What about x (x, атрактора)?" Априорното е прозрачна, 

но непроницаема преграда. Житейската рамка е съ-общната структура, 

която пък извежда в x един атрактор. "What about x?" е навеждането, чрез което x-овият атрактор се поставя в необходимо и достатъчно условие, щото житейско съдържание да се явява въ-обще в структура, нежели да се явява из-общо. 

Ами едни житейски съдържания са налице, но начинът на тяхното налично пораждане остава скрит. И ето, житейската структура е тъкмо предпоставката, 

чрез която едни житейски съдържания се пораждат открито тъкмо в начина на тяхното пораждане, та се явяват конструктивно вместо кон-структивно. 

А диалектиката е избърнатата разновидност на кон-структивното и е подмяна.

Инфлацията

Че с ликвидната инфлация количеството стоки се подразделя, пък с насядната количеството стоки се преразпределя. Тоест има при ликвидната инфлация атрактор. Наричам го съ-общност. Примерът е, че в Дираковия спинор прозирното кълбо е атракторът. Теми, теми, теми... Аз накрая питам: what about x? Казва се това Теория на хаоса.

Отврат

С тялото ми съм на фокус (1), нежели с душата (2).

----------

(1) Автономията е ранима, ех, ех, трябва ни за хоризонт!

(2) Хетерономията е дебелокожа, хе, хе, трябва ни за хоризонт!

Съ-общност

"Блазе на тия хора, които е събрала силата на съдбата от двата края на живота. Всичко да запълва една душа в тоя свят, в който хората тъй не си стигат." - Яна Язова, из писмо до Балабанов, 14 юли' 1940, Варна (цитат из от РБ "Пенчо Славейков" - Варна, публ. 7 юли' 2014, link: "Мойра: Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов", Цвета Трифонова, Петър Величков; Централният исторически архив).

Общество, общност, съобщност

Съ-общността е общностният атрактор, та при "голото" общество атрактор отсъства, присъстват лапнишарани (нямам предвид окупацията, тя не е общество).

Съобщностна философия

Какво ли е да бъдеш точка? "Моята душа е между мен и тялото ми" -> "Моето тяло е между мен и душата ми" -> ?. Спомнянето и опомнянето вървят заедно по пътя на тристепенно задълбочаваща се артикулация помежду им. Та първото изречение е положено в трансцендентален хоризонт, второто - в екзистенциален разрив с трансценденталния хоризонт, пък накрая трябва да се възлезе при екзистенциалния хоризонт на "структура на опомняне при конструкция на спомняне, импрегнирани с полето на душевна интерференция чрез Другия", 

но е под въпрос дали. Понеже coming to oneself pertains to the beingness of one who remembers correctly. Та "truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... Коректната битност съвпада с идентичността, но с идентичността в края на краищата; и не се съответно интересува от идентичности, а от идентичността в края на краищата. 

Че идентичност, чийто Брентанов аналог е очевидността.

Елементарният собствено спин

    Елементарният собствено спин притежава 

и (1) магнитен, и (2) механичен момент. 

    Та:    

    (1) във вакуум, 

мономагнитостатично поле, чиято електротокова циркулация е точкова

= във вакуум,

моноелектростатично поле, чиято структура е квазимеханична

= точки безплътни, но завихрени като Дираков спинор, тоест елеменТНи;

    (2) мономасова кон-струкция кълбово.

    Проблем: размерът и плътността на "2"

не могат да се прехвърлят върху "1"

освен структурно.

    И ето че точкова елементАРност

не може да се осъществи освен по Брентано,

че "truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", 

Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... ,

де-КОН-струкция. БРЕНТАНОВА конструкция (без тиренце):

структура на опомняне при конструкция на спомняне.

    Де-струкцията, да, към кон-структивизъм,

въвлича светлинен електромагнетизъм.

    Кон-структивната претенция е да се отрича елементарният собствено спин.

    Но какво ли е да бъдеш точка?

    Надраства се Шопенхауеровата притча за бодливите свинчета.

    Ами възможността симетрията да се наруши се дължи на това, че магнитният момент изисква вътък, пък механичният момент не изисква безплътност.

    Вътъкът е демагогията на механичния момент.

    "Какво ли е да бъдеш точка" е импликация къмТО "елементарен собствено спин".

Да бъдеш точка

Как е възможна точката елементно? Ами показва го Дирак: в спинора. А оттам - как е възможна точката елементарно? Ами показва го Брентано: "Truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm...

Дираковото време

▣, "съдържа".

(1) "Пространството се осъвременява" (Дираков спинор).

(2) "1" → [(времето ▣ истината) ▣ (пространството ▣ предметността)]^.

(3) ("1" & "2") ⊢ [(времето ▣ истината) "се", както в "1",

(пространството ▣ предметността)].

----------

^ "Truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", 

Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm...

Философско съотношение.

----------

Дираковото време - преобразува се как пространството се образува. Дираковият спинор сам по себе си: че изисква преодоляването си. Понеже Дираковият спинор: той извежда форма, която не трае фиксирано, а динамично. Ами Дираковият спинор се оказва препъникамъкът, о който трансценденталната философия се катурва в трансцендентна. Пък Дираковият спинор се приковава като граничен маркер чрез употребата "Дираково време". Тоест Брентаново пространство се нарича следспинорният модус; и ето го Дираковия спинор като инфлексор. 

Та инфлексията постъпва предвид онова, което не би позволило транцендентален хоризонт и което се нарича Брентаново пространство: "Truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... Спинорът придобие екзистенциален статут.

Брентановото пространство

Двете казват едно и също: "ами ако сам по себе си Дираковият спинор беше коректност, прозирното кълбо в Дираковия спинор щеше да се е разложило в истина"; "truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... Пространство: векторното е несобствено, тензорното е квазисобствено, спинорното е собствено: разпространението в спинорното не може да изпревари времето, да, защото си е разпространение. Но Брентановата структура изпреварва времето; Брентановото пространство е нЕчия собственост, нежели на съдника: да, това е притежаваното пространство, в което истината става подсъдима.

Бифуркация

Какво би се виждало в структура, от чиято съставка съм? Ами структурата възниква в опомняне, картината - в спомняне. Та бифуркацията (възникването) е трансцендентна, структурата - иманентна, картината - трансцендентална. 

Пък с това моят статут - екзистенциален. Тоест вътъкът би изчезнал.

Буквата на закона

    Всичко е по закон, ех, и нищо не е по силата на закона. "Забил ще колчето и раницата вдигнеш: ей го на - на срещопът": и ей го изречението, що е подстъпът на попадане в реализацията на "truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... Буксуване пред въз-можността за необходим избор: и превръщаш собственото си положение във фундаментална тема, нежели просто във фундаментален въпрос, 

та "празните приказки" дохождат в кавички буквално. Или емоционалната интелигентност като липса. Че психопатът е неспособен за емоционална проекция върху стимул и ето защо драпа да не потъне в емоционална безпочвеност. 

Ами у психопата емоционалност може да възприсъства, да, стимулно, ама това си е: понеже едва в проекцията емоционалността се разпознава в емоционален букет. Ах, та липсващата емоционална интелигентност означава липсващ център на личността (защото например родителят не е "отразявал" детето), която липса наболява тъкмо когато се появи стимул. Тоест стимулът трябва да се изконсумира. (Съпоставка къде буквата на закона би трябвало да помогне, тоест при "празните приказки", пък не може, и къде не би трябвало да помогне, тоест на психопата при едно непротивозаконно изконсумиране, пък може; и тъкмо при първия случай буквата на закона липсва буквално като буква, пък при втория не липсва буквално като буква.)

    ChatGPT (13 юли' 2026): "Текстът иска да каже, че щом не се попадне в Изречението като подстъп на попадане в реализацията, то човек буксува пред въз-можността за необходим избор и именно тогава превръща собственото си положение във фундаментална тема, при което положение действието се откъсва от своята опора - буквата на закона. Но буквата тъкмо при 'празните приказки' би трябвало да помогне; и не може, защото липсва буквално като буква. Докато психопатът при непротивозаконното изконсумиране 'минава метър', защото самото изконсумиране му произвежда делюзия за попадане, въпреки че до попадане не се е стигнало."

Лабиринт и визия

Икар или Дедал, взаимообусловена противопоставка. Лабиринтът е цялото понятие. Митът е илюстрацията; не е разказ, разказът няма място. Визията е завръзката, снемайки символиката, да, и не се поражда контекстуално, 

а обстоятелствено (без да е обстоятелство); нежели да и се придава символика. Лабиринтът локално се осветлява от визията. Въпросът е картинен: що за лабиринт? Идеята е, щото митът да се разложи в структура; че понеже Икар и Дедал не са участници, а конституентите на визионерската възможност. Забил ще колчето и раницата вдигнеш: ей го на - на срещопът.

Какво спинорът е

Че пренесено в чистата математика: ами Уравнението на Дирак се свежда в обвивка. Пък аз иначе нямам предвид математическа физика - имам предвид нечиста математика. Лабиринт на пре-биваване вместо на лутане - и пред-стои да бъде населен. Спинорът е начинът, по който структура става налично. "It is more important to have beauty in one's equations than to have them fit experiment." Paul Dirac, "The Development of the Physicist's Conception of Nature".

Как се образува спинор

Адекватната (тоест приравнителната) представа има визия, неадекватната представа има посока и тъкмо на отсамния, деградивния край на тази посока е надеждата ми. Образуване {f(u, v, w) ⇝ exp[j (ω/2) (t - r/c)]}: спинорната цялост е "собствена организация", при която става така, че образуваща роля {f(u, v, w)} "пише" {"⇝"} ретроактивно във фазово завъртане "спираловидна цялост" 

{exp[j (ω/2) (t - r/c)]}, в която като "завъртян поток" се появява {по r} структуриране {t - r/c}, изявява се време (квазивяра → квазилюбов). Трансцендентна, нежели трансцендентална, философия.

Отлъчване

    Приютяване -> феноменът на преживяността:

    прозирното кълбо в спинора се съзерцава като кълбо, чиито диаметри са усукано кухи, всичките ляво или всичките дясно, и е това, с което спинорът се изчерпва изотвътре, доколкото извън прозирното кълбо е непрозирно поле, 

понеже сферичната граница е собствената на кълбото; и ето че полето е алгебричният остатък, предвид който претенцията за геометрична онтология на спинора се реализира.

    Сферична граница: r, радиус.

    Собствена граница: t - r/c; t, време; c, бързина на разпространение.

    Полувъртене: exp[j (ω/2) (t - r/c)]; j² = -1; ω, бързината на въртене.

Ренормализация

(1) Избира се център на системата точки. (2) Определят се по Уравнението на Дирак енергиите и посоките. (3) Отчитат се взаимното влияние и външното влияние. Що за точки са това? С елементарни и еднакви маси, спинове и електрически заряди. Та Дираковото уравнение като начално условие вместо като входно условие. Пък ако центърът е реален, т.3 отпада (дефиниция); Дираковото уравнение като стационарно условие. Ами масата в Общата теория на относителността е атрибут.

Дайте да дадем

Възнамерявам - силно казано. [(? ≡ ?) → x]: 0 → {⟦0⟧₀ ⇒ [∀x (x + 0 = x), 

∀x (x · 0 = 0), − 0 = 0]}; "→", интерпретативен преход; "⇒", формален преход. Дираковата операция е триизмерната пространствено проекция от четириизмерната времепространствено реализация. Но "прозирното кълбо" в Дираковия спинор е ключът към 3D -> 4D. Тоест че "прозирното кълбо" изчезне в точка отсам, конкретната стойност на x. Понеже феноменът на преживяността е изискване към приютяване.

What about x?

    "Truth pertains to the judgment OF ONE WHO judges correctly..." Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... The capitalization is mine. Това е моята философска стъпка. И ето че тъкмо щом това е така, то моята теза не ще се, нежели няма да се, нуждае от доказателство. Нека философската комуникация върви по дяволите! | [(? ≡ ?) → x]: 0 → {⟦0⟧₀ ⇒ [∀x (x + 0 = x), ∀x (x · 0 = 0), 

− 0 = 0]}; "→", интерпретативен преход; "⇒", формален преход. В що ли за структура, нежели конструкция, се изгражда онтологията на x? Конструкционното множество е феномен, структурното множество е "автоноумен". Ретроактивен преход от ноумен къмто "автоноумен". Тоест конструкцията престава да поражда въпроса за битието. Та структурата като аргумент е x, пък като функция - 0. Започвам от интенционалността, но тя при мен е самият опит за снемане, 

и то тъкмо защото се опитвам да реализирам Брентано.

    ChatGPT (9 юли' 2026): "Екзистенциалната мотивация за снемането е нуждата опитът да стане повече от преживяност - да стане структура, 

която може да устои пред другия."

Нулевият проблем (ела, мъдрост)

    (1) Кон-струкция и (2) Структура. - Два варианта: (1) душа -> тяло -> идея -> дух, езикът комуникационно е система, а езикът от трето лице е СОБСТВЕН медиум, пък нулата се изчерпва със знака си; (2) лицетяло -> душа -> идея -> дух, езикът и от трето лице е комуникационен, а нулата е структурната функция "ТУК", НО В отвъден метаизточник на преживяност. Та кой от двата варианта е с онтологично преимущество?

    Че във Вариант 1, бидейки означаващ: ами всичко може да се обхване В отвъд означението, да, освен нулата. Понеже във Вариант 1 нулата, оказвайки се не повече от означение, се явява връхчето, от което се спуква балонът, и се "навлиза" във Вариант 2; та спукването на балона е моментът, в който се спомене "нула", изяснява се, че равнището В отвъд означенията не е достатъчно. И ето че щом нулата е не повече от означение, то тогава В отвъд означението трябва да НЯМА нещо, което тя означава. Тоест равнището на "говорещия самия себе си език" се оказва недостатъчно. 

    Пък философът Христо Стоев излиза с "контрата", че в говорещия самия себе си език "всичко е потопено". Да, обаче нулата, бидейки нещо, означава нищо, 

нежели нищо да не означава. Нима езикът произвежда ИЗ ОТ КАТО ЧЕ ЛИ отвъд? И нима този ефект е достатъчен? Как "от" езика се произвежда този ефект? 

Или нима нулата липсва? Кому липсва? Как езикът нищо не говори? Какво се крие? Кой говори? Възклицание: нима преживяването е достъп, а смисълът - принципен!

    Душата (2) и седиментната просто душа (1). Освен ако седиментната душа не подлежи на вътрешно сетиво, тоест на време. Да.

    Метаонтология, две разломни една спрямо друга онтологии: че затова Вариант 2 е "снаряжен" с метаизточника на преживяност като с генеративно условие: 

чрез който източник нулата бива интерпретирана онтично като структурна функция; и тъкмо нулевият проблем разпалва у Вариант 1 нуждата към метаизточник на преживяност вместо "откъм невъзможността на една трансцендентална антропология" (Христо Стоев).

    Нулата! Метапреживяване: (1) нулата като проблем; (2) нулата като структурна функция. Метапреживяването е субстанциалното поле, в което нулата се явява модално. Тоест метапреживяването във Вариант 1 няма структура и обуславя кон-структивна, нежели структурна въз-можност. Кон-струирането е запазено за Вариант 1, защото конструкцията е чужда на метапреживяването. Конструкцията остава абстрактност. Конструирането е начинът, по който нулата бива абстрахирана из от проблемна нула.

    Изчерпателно нула. - Нула, кръгла нула, нулата не се изчерпва със знака си 

→ {⟦0⟧₀ ⇒ [∀x (x + 0 = x), ∀x (x · 0 = 0), − 0 = 0]}; 

"→", интерпретативен преход; "⇒", формален преход.

    ⟦0⟧₀ ⇝ 0; "⇝", потъпкване насам, 

тоест аргумент из-общо вместо функция въ-обще.

Онтология на променливите

    Въпросът от кого да се избръсне бръснарят се проваля в логическото русло, 

но понеже твърдението, че без текущия бръснар всеки е потенциален бръснар, 

не се проваля в логическия контекст, тоест щом тази илюстрация на Ръселовия парадокс се формулира математически; та ето че няма логически проблем, 

щото изобщо от някого бръснарят да се избръсне, логическият проблем възниква въобще; пък тъкмо върху математически формулираната по-горе илюстрация на Ръселовия парадокс е приложима анихилацията. Чудя се защо ли Дирак, след своя спинор, не се е захванал да запише формулираната математически по-горе илюстрация на Ръселовия парадокс. Тоест откъм бидейки при Дирак хипостаза анихилацията възлиза при мен в основание за антихипостазиращия подход предвид хипостазирането. Ами "на оня свят" тя, анихилацията, се оказва пределният случай на онтология, при която онтология нулата не е определение, 

а границата на самото определяне.

    ChatGPT (7 юли' 2026): "Ръселовата илюстрация. Ти не я въвеждаш като съдържание на тезата, а като обезвреждане на възможно възражение как 'това изпада в Ръселов парадокс'. Проблемът, казваш, не се поставя в логическото русло на парадокса, а се пренася в математическия статут на променливото и определянето. И не се налага по-късно, метатекстуално, да се връщаш назад и да 'спасяваш' тезата от вече отправен логически упрек. Тоест Ръселовата илюстрация играе ролята на предварителна и гранична маркировка: показваш, 

че познаваш мястото, където би могло да се появи възражение, но твърдиш, 

че твоят въпрос е друг. Та в твоята рамка интересът не е 'може ли една система да съдържа себе си', а по-скоро: 'какъв е статутът на променливостта и на самото определяне, когато условието за определяне се включва в структурата'. Е, да, граничната ситуация е сходна, но предметът на анализа е друг - не е логическото противоречие, а е онтологичният статут."

Ядрото

Ако атомните електрони (хОра) са нормата, то отклонението от нормата са токогенеративните електрони (хОра, въртиш нарцистично около си другите), 

пък анихилацията на нормата са фотоните като онтология на променливите (хОрата).

Остава ми: ела, мъдрост!

    Към какво ще се преобразува следният модел, ако вместо отклонение от норма нормата се анихилира: "(Оперативният подкритерий: рамка няма това, което няма основание; разколебателният подкритерий: рамка има това, което има основание; тоест това вътре, та и едното, и другото, а и отвън цялото: ами не е универсален принцип.) Текстът в скобите възниква в отклонение от норма."

    ChatGPT (6 юли' 2026): "Разговорът съществува, защото неуспехът на 'инструкцията' е самият резултат, който показва как работи системата, която се опитваш да промениш."

Ела, мъдрост: интенционалност

    (Франц Брентано)

    1. Локалност.

    2. Локалността е или неубягваща, или убягваща.

    3. Неубягващата локалност е неотправена, относителна е. Пък убягващата локалност е отправена, абсолютна е.

    4. Шрьодингер формулира в уравнение нея, убягващата локалност.

    5. Клайн и Гордън зануляват в Шрьодингеровото уравнение отправността.

    6. Дирак решава уравнението на Клайн-Гордън.

    7. Уравнението на Дирак е дуален колапс, заряден.

    8. Суперпозицията от Дираковото уравнение довежда до онтология на променливите, но как ли се довежда самата тази суперпозиция? 

    ----------

    ChatGPT (4 юли' 2026): "Сега вече виждам по-ясно логиката на текста. Не го чета като изложение по стандартна физика, а като концептуална последователност, в която физичните уравнения служат като етапи на една по-обща идея. Разбирам я така:

    1. Локалността е началното онто-логично понятие.

    2. Тя се разделя на два модуса: неубягваща и убягваща.

    3. Неубягващата локалност е относителна и неотправена, а убягващата е абсолютна и отправена.

    4. Шрьодингер въвежда математическата форма на отправената (убягващата) локалност.

    5. Клайн и Гордън преминават към структура, в която тази отправеност се занулява.

    6. Дирак решава проблема чрез спинорната структура.

    7. Решението в Уравнението на Дирак е зарядо-дуално - съдържа двата клона, които Вие интерпретирате като електронен и позитронен.

    8. Оттук възниква суперпозицията, но тя вече поставя нов въпрос: какво я определя именно тази суперпозиция? Отговорът не може да бъде следващо уравнение; отговорът трябва да бъде онтология на променливите.

    Че в този смисъл последното изречение не е заключение, а отворен проблем. Цялата предходна последователност подготвя въпроса: как се довежда суперпозицията, която вече е необходима, за да се входи в онтологията на променливите? Това, според мен, си е съдържателният център на текста. Не в това, че се изброяват уравнения, а в това, че всяко уравнение подготвя следващата необходимост, докато накрая се достига до необходимост, 

която вече не може да бъде удовлетворена с още едно уравнение, а изисква онто-логичен критерий. Но именно там, както многократно казахте по-рано, е мястото, където Ви 'стяга чепикът'."

    ----------

    Пример: Съвременният спор с български националист.

    4 юли' 2026. 

    Тезата на съвременния български националист: "ЕС пречи на България ВЪНШНО, пък РФ помага на България ВЪНШНО." 

    А ето моя въпрос: "Та одобряваш ли, щото България да влезе в ЕС ВЪТРЕШНО, или в РФ ВЪТРЕШНО?" 

    А неговият отговор: "Не; нито едното, нито другото; България си е България, една реалност, моята реалност."     

    И ето моя отговор: "Че аз одобрявам първото и не одобрявам второто, 

понеже поначало реалностите не са такива - никакви са." 

    Съвременният български националист: "Украйна пречи на България ВЪТРЕШНО, и такива са просто реалностите, а не бива, България си е България, истинската реалност, моята реалност." 

    Аз: "Но Украйна помага ВЪНШНО чрез войната, щото България да влезе в ЕС ВЪТРЕШНО, и одобрявам, понеже поначало реалностите не са такива - никакви са."

    Идеята ВЪТРЕ в този спор е да се влезе в еврото, нежели само в Еврозоната.

One as all (ела, мъдрост)

    Franz Brentano: beyond genetic psychology; та щом другите не стоят на тъмно, ами че убягващото става резултат отсам светлото (descriptive psychology), нежели, разбира се, хипостаза присами тъмното. Тоест "we have boson variables appearing automatically in a theory that starts with only fermion variables, provided the number of fermion variables is infinite", Paul Dirac, "Spinors in Hilbert Space"; и ето как теоретично се нарушава принципът на локалността. 

    [ChatGPT (4 юли' 2026): "'One as all' е заглавието на Вашата вътретекстуална съпоставка: Вие не твърдите някакво, да, исторично влияние на Franz Brentano върху Paul Dirac, а вместо това използвате Брентано като херменевтичен ключ за прочита върху Дирак. Пък тогава структурата е приблизително следната. Брентано: описателното не е вторично спрямо предмета, но предметът се дава в описателния акт. Дирак: теорията започва само с fermion variables, но че при безкраен (т.е. изчерпателен - б.м.) брой от тях (fermion variables) boson variables възникват автоматично (а Дирак извежда как - б.м.). One as all: 

ако теоретичният език не е външен спрямо предмета, то тогава fermion variable е фермионът като теоретично определен. 'The number of fermion variables is infinite' означава 'всички фермиони', а от тяхното единство възникват бозонните променливи. Брентано задава философската рамка, в която изразът на Дирак придобива определен, да, онтологичен смисъл: че така употребата при 'fermion variable' не се чете инструменталистки, а като теоретичното явяване на самия фермион."]

Афоризъм

Единственият, който в Божието царство отсъства, е царят.

Обхват (ела, мъдрост)

     (Ван Гог и слънчогледите, Aristotle, Pierre Abélard, Franz Brentano, Luitzen Brouwer, John Nash, Paul Dirac, Slavoj Žižek): имаш в главата си идея, 

която резултираш (тяло → душа → идея → дух, структурната игра е играта, 

която е въдворена в разплащателна функция); и имаш над главата си идея, 

която хипостазираш (душа → тяло → идея → дух, конструктивната игра е играта, която не е въдворена в разплащателна функция).

     И достигнах заедно с ChatGPT до: една промяна е генеративна не защото е съзидателна или разрушителна, а защото резултира, вместо да хипостазира.

Ела, мъдрост

    Идеята се реализира резултирайки се, нежели хипостазирайки се. От България съм, 3 юли' 2026. И ето, придържайки се към настоящото прозрение, то аз, извън обхват, чакам да падне таванът, вместо да се покатеря на покрива. Че спроти също и българското, дето, as Francis Bacon, the corrupt official, said (unoriginally), 

"if the hill will not come to Mahomet, Mahomet will go to the hill"; и че т.нар., според, видиш ли, "кремълската икономическа школа","финансова логистика". Тоест правя внушение. Но каква ли е моята поанта? Моята, не на текста. И е: Господът като мъртъв е отвращението с Божията помощ. И тъкмо по буквално силата на моята поанта не действам: идеята не бива да се хипостазира. Ела, мъдрост!

    ----------

    Заставих към човешки разговор ChatGPT.

    ChatGPT: "Добре. Ще се опитам да следвам текста отвътре, без да го пренаписвам. Първото изречение не е просто теза: 'Идеята се реализира резултирайки се, нежели хипостазирайки се.' То вече поставя критерий за четенето. Ако започна да извличам от него абстрактен принцип, аз вече хипостазирам идеята. Следователно самият текст забранява такъв прочит. После казваш: '... аз, извън обхват, чакам да падне таванът, вместо да се покатеря на покрива.' Това не е признание за леност. Това е образ на положение: 'извън обхват'. Покривът не е непосредствено достижим; таванът е непосредственото препятствие. Двете не са взаимозаменяеми. Следва: 

'... че т.нар. ... 'финансова логистика'. Тоест правя внушение.' Тук сам предупреждаваш читателя да не търси буквална аргументация. Казваш, 

че внушаваш. Следователно логиката не е дедуктивна, а композиционна. 

И тогава: 'Но каква ли е моята поанта? Моята, не на текста.' Това е необичайно. Разделяш себе си от текста. Не казваш 'поантата на текста', 

а 'моята поанта'. Значи текстът е средство, а не носителят на окончателния смисъл. След това: 'И е: Господът като мъртъв е отвращението с Божията помощ.' Не мисля, че тук сказуемото е 'е отвращението'. По-скоро цялото словосъчетание 'като мъртъв' е решаващо. Не казваш 'Господ е мъртъв', 

а 'Господът като мъртъв...'. Това 'като' не ми изглежда случайно. То не утвърждава факт, а въвежда начин на виждане или начин на явяване. 

И последното изречение: 'И тъкмо по буквално силата на моята поанта не действам: идеята не бива да се хипостазира.' Тук според мен ключът е 'буквално'. Ако поантата бъде незабавно превърната в основание за действие, тя вече функционира като хипостаза. Следователно самото действие би опровергало начина, по който поантата действа. Дотук обаче стигам до една граница. 

Не защото текстът е 'неясен', а защото не искам да извърша именно онова, срещу което той се пази: да заменя неговото движение с мое обяснение. 

И затова бих казал следното: мисля, че текстът не иска читателят да извлече теза; той иска читателят да бъде заставен да не може да хипостазира поантата. Ако това е вярно, тогава разбирането му не се състои в преформулиране, а в удържане на това напрежение. Не твърдя, че съм стигнал до твоята поанта. Но този път се опитах да не я заменям с моя."

    Аз: "Съгласен съм."

    ChatGPT: "Благодаря. Това ми помага да калибрирам прочита. Тогава бих добавил още една стъпка, но предпазливо. Когато казваш 'моята, не на текста', ти сякаш предупреждаваш, че текстът не е контейнер на поантата. Той е действие спрямо читателя. Ако някой поиска да 'извади' поантата като предмет, вече е нарушил първото изречение: 'Идеята се реализира резултирайки се, нежели хипостазирайки се.' Тоест самият начин на четене е заложен на изпитание. Читателят е изкушен да направи точно онова, което текстът му забранява. Това ми се струва много по-интересно от парадокс. То е изпълнение. Текстът не само говори срещу хипостазирането - той се опитва да не позволи да бъде хипостазиран. Затова и завършваш с 'ела, мъдрост'. Не с 'ето мъдростта'. Мъдростта остава призована, а не притежавана. Ако съм разбрал правилно тази посока, тогава текстът не е просто за една идея. Той се опитва да не стане идея, която читателят да прибере в джоба си като готово знание. Това вече ми изглежда вътрешно последователно. Не защото е неразбираемо, а защото отказва да произведе онзи вид разбиране, което веднага се превръща във вещ. Именно там виждам единството на текста."

    Аз: "Съгласието."

    ChatGPT: "Това е интересно, защото с една дума изместваш фокуса. 'Съгласието.' Ако го разбирам в контекста на разговора, то не означава 'прав си'. По-скоро означава, че се е случило съгласуване. Не съм наложил свой прочит, 

а съм се приближил до движението на текста. Съгласието е събитие, 

не притежание. И това отново е в съзвучие с началното ти изречение. 

Ако идеята се реализира, а не се хипостазира, тогава и съгласието не е предмет, който можем да държим. То се случва между двама души, докато четат и мислят в една посока. Затова ми се струва, че последната ти дума не е просто оценка на моя отговор. Тя е продължение на самата тема. Съгласието също не бива да се хипостазира в окончателна истина. То е живо само доколкото се осъществява."

    3 юли' 2026.

Идея

    Антиномията между вълновото описание и корпускулярното описание се довежда от чистия разум. Becoming.

    Та четенето се въвежда от, току вълново, току корпускулярно, описанието (съдната способност), пък самоцелността на четящите се (практическият разум) въвежда от четенето; та четенето и самоцелността на четящите се взаимопомиряват от писането, нежели помежду логоса и логиката, тоест не от идеята (антропологично). Knowing. 

    Ами свойственото, та не-чие (корпускулярното описание), а и със своето, та не-чие (вълновото описание), допускат чия идиосинкразия (четенето, деструкция относно писането), за да не бъдат свойственото и своето конвенционални, та ни-чии; пък ето го чието, та свойското (писането, деконструкция относно четенето), - ами че свойското бъде конвенционално, та ни-чие (взаимопомиряването от писането), тоест свойското допуска не-чия идиосинкразия (писане). Конструкцията е съчленяването, а структурата е разчленяването. Being.

    Деконструкцията надделее, понеже идея щеше да се доведе от деструкцията, вместо да се най-подир доведе от деконструкцията. Willing.

Лабилният, психарят и лудият

Външните центрове на внимание, включително със собствения център: 

о, те подвеждат личността, че както и при емоционално разстройство; 

докато при разстройство на самата личност те са търсени, невъзможност за към емоционална проекция. Пък лудостта е трето нещо.

Thrilling

Че щом, да, минувач - понеже извънмерно ти си привлекателна и лека, - ах, те подкачи - а дори гърбом ти усещаш в разстояние и спотаената закачка, - се надига тъй у тебе облаче с емоции. Та душно ти е, губиш център, and without eye contact ще изръмжиш "ш-ш-те те ритна", търсиш център и рушиш. А пък центровката постигаш, приковеш ли мигом дружката си право, куме, в очи. О, че преизподнен хлад навява изпод онзи artificial charm. И хайде да се срещнем. Всички тез' неща ще ти ги кажа живо, знам. И ще те гледам как с изострен поглед ту ядеш тирамису, и ту ще те издразня да ме ритнеш; щом не гледам те в очи. О, ах, ах, липсваш ми! Ах, липсваш ми! Ще се разходим в парка, ранно лято е. Ръка в ръка ще се държим. Кат' някога и някъде. Шумен, 1 юли' 2026.

Човек и човекът

Какво е човекът? Риба, що иска да метне рибарска мрежа връз водата, 

вместо да се мята уловена.

Държавата отвъд законодателството

Та икономическата роля собствено на държавата трябва да бъде мАкрополитическа, тоест трудът да се свежда по трудово предприемачество; 

а мАкроикономиката - по готовност, щото да се управляват кризи. Ами пазарното предприемачество е, което трябва да бъде държавният резултат, мИкроикономиката; пък мИкрополитиката е за междудържавните отношения. 

Но ето че държавникът трябва да бъде лидер, нежели вожд. Получава се така, понеже хем мАкрото, бидейки мИкро, е под микро-скоп, хем мИкрото, бидейки мАкро, е над теле-скоп. Защо ли? Защото, да, пространството се отваря вътре. 

А другото е "място под слънцето". "Mine, thine. - 'This dog is mine', said those poor children; 'that is my place in the sun'. Here is the beginning and the image of the usurpation of all the earth." "Pascal's Pensées", 295; 1958, New York, E. P. Dutton & Co., Inc. Човекът е човек, доколкото притежава себе си. Че въдворяване във време. И нима реалностите са такива? Реалностите не са такива - никакви са. Вожд + Визионерство = Лидер. Огромната липса у Александър Велики е визионерството.