Инструментация и предприятие

Морфичният преход не е насоченост, не е психичен. Психичното е насочеността. Насочеността и нейното членуване. Пък морфичната ориентация не може да се координира - тя е психична, не е действена, не е морфичен преход. Да, насоченият морфизъм е психически, недостатъчен е за Брентано. Че психиката е нечия, нежели действена. А насоченият автоморфизъм, бидейки своего рода психичен, се дължи на психично действие, не може да бъде психически. Ами психичното не е психическото. Не може, понеже морфизмът, ако наистина е психически, не може да бъде авто. Важното сега е как насоченият автоморфизъм не може да виси тъкмо защото не е психически, потопен е в ренормализация: която е неговият там статус, чийто статут отсам е той. Статус и статут ги е събрала дивергенция. Което е достатъчното за Брентано. И нека видим. (1) Всеки текущо по своята компетентност артикулира и периодизира напред в ERP, освен че работи -> (2) ERP текущо планира -> аналитикът текущо в ERP осъществява чрез (3) свое правомощие и свое задължение информационната връзка между плана и работата. И едва при (1), (2), (3) има смисъл аналитикът да бъде специфично обучен. ERP (Enterprise Resource Planning) не е EP. Ресурсът се набавя чрез иницииран от основателя (дивергенцията) "организационен оператор" (1), (2), (3). Пък аналитичната дейност въобще засреща в организационния оператор работата. Аналитикът извлича от аналитичната дейност работната информация: някой (той) трябва да чете информацията - освен ако инструментацията (ренормализацията) не е информационна *. Ами във всеки случай E се връща към себе си, вместо да се лашка (инструментално) по конюнктурата. Тоест функционалното (Manager) подчинение се проектира (Project Manager). [* Инструментация и IT-предприятие. - Инструментацията (ренормализацията) е информационна: всеки текущо по своята компетентност артикулира в ERP -> Project Manager-ът текущо в ERP планира. ERP (Enterprise Resource Planning) не е EP. Ресурсът се набавя функционално. Ами E бяга от себе си, вместо да се лашка (инструментално) по конюнктурата. Тоест функционалното (Manager) подчинение изисква.]

Вълновата функция

Привнесена: Дираков оператор * → ортонормална база → насочена дивергенция.

Собствена: √(ijk)** → хипернормална база → насочен автоморфизъм.

----------

Дивергенцията навежда към автоморфизъм,

тоест към взаиморазделяне на статус и статут. 

* Определение.

** i² = j² = k² = ijk = -1.

Виж фрагмента ми "Защо спинор вместо защо слънце": link

Защо спинор вместо защо слънце

    Виж фрагментите ми

    "Без ренормализация: Полето на Дирак" (link)

    и "Статус и статут" (link).

    Дефиниция: "самият вълнов облак" е обект, пространственото вероятностно разпределение по намиране на който се определя от на обекта собствената вълнова функция.

    (1) Уравнение на самия вълнов облак: 1exp[√(ijk) 1t] = ψ(r) = const ≠ 0; 

i² = j² = k² = ijk = -1, деструктурирането е неправомерно;

ψ, вълнова функция; r, координатен радиус; t, време.

    (2) Динамика: dψ(r)/d(r/c) = d1exp[√(ijk) 1t]/dt; 

c, скорост на разпространение.

    (3) - √(ijk) dψ(r)/d(r/c) = 1exp[√(ijk) 1t].

    (4) √(ijk) dψ(r)/d(r/c) + 1exp[√(ijk) 1t] = 0.

                                           [±ic/√3 ]                                        [±ic/√3 ]

    (5) √(ijk) dψ(r)/d(r/c) = [±jc/√3 ] ↔ √(-1) dψ(r)/d(r/c) = - [±jc/√3 ].

                                           [±kc/√3]                                        [±kc/√3]

   |   [±ic/√3 ]

   |   [±jc/√3 ] + 1exp[√(ijk) 1t] = 0

   |   [±kc/√3]

    (6) |

   |   [±ic/√3 ]

   | - [±jc/√3 ] + 1exp[√(ijk) 1t] = 0.

   |   [±kc/√3]

    (7) 1exp[√(ijk) 1t] = 0, 

неконкретизираната собствена структура:

на самия вълнов облак.

    (8) Неконкретизираната собствена кинематика: 

кълбо, което се върти около своя център, 

въртейки се спрямо периферията си.

    (9) (7) & (8) → инерционно формирана мИкродинамика на спинор.

    (10) Спинорната постановка внушава спинорна ос и спинорна гравитация,

които връщат върху спинора небуларен модел.

    (10.1) Спинорна ос се внушава от това, че центърът на спинора е пумпал. Периферията е собствената основа на въртящото се кълбо, пък центърът е собственият нит на въртящото се кълбо. Нитът се движи спрямо основата, защото кълбото, въртейки се, се движи спрямо основата си. Та няма как нитът да се движи спрямо основата, освен пумпално.

    (10.2) А внушаваната от спинора гравитация е феноменологично ясна: маса в Дираковото уравнение присъства, защото спинорът там е формулиран операторно. Ами Дираковият спинор е масата като как. Замени ли се с √(ijk) Дираковият оператор, получава се (4) & t = 2T, двоен период: масата като не-как, спинорът като статут. Няма нужда масата да се постулира.

    Където разговорът като условие за истина. - Пък единствената разговорна функция на AI е да се разделя моето спрямо стандартното. Какво ли се получава в т.нар. разговор между мен и AI, щом изведа стандарта? Ами AI току заявява: "Ти не можеш да изведеш стандарта." И се "вижда принуден да избира или мен... или стандарта". Оголва се обстоятелството, че между мен и AI разговор не може да се състои: оказвам се на по-високо равнище. Високият разговор... AI, за да не се безпредметно разговаря, е "принуден да приеме" за истинен текста ми: че Пещерният мит е невалиден. Глупаво е да се целя в стандарта - целя се в Мита за пещерата. Че няма ли "като тела тела", няма го Пещерния мит. Понеже стандартът е нужен, за да се рече: тронът на истината е катурнат. И се рече: Пещерният мит изяжда собствената си предпоставка. Ти, оперирайки, питаш: защо природа?

Статус и статут

    Две сказуемни деконструкции: тензорът на пространството е доведен какво? - и няма как освен сферично - вектор, положително или отрицателно; пък тензорът на времето е иззет какво? - и няма как освен хиперболично - спинор, положително-отрицателно.

    (1) Дираковото уравнение несобствено, тензорът на пространството:

    - че структурно сферата се равнява на тензор, линейна алгебра, отрицателната квадратна от трети разред матрица = 2 вектор-стълб вектор-ред;

    - сферата структурно е векторният (r) хамилтониан (H);

    -  тензорът е отрицателният вектор.

                   [xi]      [xj]        [xk]      [x]

H(r) = - r: i [yi] + j [yj] + k [yk] = - [y]; i² = j² = k² = ijk = - 1.

                   [zi]       [zj]       [zk]       [z]

    Как се изчислява сферичната диференциално несиметрия на квадратна от трети разред матрица?

Големина: λ √[a²(11) + a²(22) + a²(33)]. 

Фаза: според ориентацията на ортонормална база с "пълзящи" координати u, v, w:  

а12 = - 2uv λ | a21 = - 2vu λ; 

a13 = - 2uw λ | a31 = - 2wu λ; 

a23 = - 2vw λ | a32 = - 2wv λ. 

Знак: понеже 0 < λ < 0.  

    Иде реч за неясен инвариант.

    (2) Дираковото уравнение собствено: предпоставя се какво? един насочено кълбов автоморфизъм, тензорът на времето.

                                                                  [ ψ(r)]

[jћα(r)d/dr + jћd/dt - βmc²] ψ = 0; G(t) = [        ].

                                                                  [-ψ(r)]

(Виж фрагмента ми "Без ренормализация: Полето на Дирак": link.)

    Иде реч за ясен ковариант.

    (3) Не трябва (1) и (2) да се (ренормализация) смесват. Пример: да напуснеш по каквато и да е причина работата си може да застрашава обществения ти статус, 

но не трябва да застрашава обществения ти статут.

Без ренормализация: Полето на Дирак

    Спинорът е кълбо, което по инерция се върти около своя център, въртейки се спрямо периферията си. Тоест централно се движи в пространството, да, по стечение на времето, а периферно се движи във времето, да, по протежение на пространството. Но какво се получава, когато спинорът е "с нагласа" да се мести?
    Въображаемият компонент на единично кълбово поле:  
  [0 1]
j [     ] ψ(r); j² = -1; ψ, вълнова функция; r, координатен радиус.
  [1 0]
    Действителният компонент на единично кълбово поле:
dψ(r)/dr.
    Единично кълбово поле:
                    [0 1]
dψ(r)/dr +  j [     ] ψ(r).
                    [1 0]
    Единично кълбово поле с изместване:
[α(ν, φ)d/dr + jβ(ν)ν] ψ(r);
               [νexp(jφ) 0 ]             [0 1/ν]
α(ν, φ) = [                  ]; β(ν) = [        ];
               [0 -νexp(jφ)]             [1/ν 0]
ν, честотно въздействие върху ψ; φ, ъглово въздействие върху ψ.
    Локализиращ вектор на единично кълбово поле:
1/{[α(ν, φ)d/dr + jβ(ν)ν] ψ(r)}, понеже полето е с честотен характер,
който застава като делител на идентичността.
    Локализация на единично кълбово поле:
∫1/{[α(ν, φ)d/dr + jβ(ν)ν] ψ(r)}dψ(r) = Cov[ψ, ψ(r) | ψ ≠ ψ(r)] = t, време.
    Деконструкция на единично кълбово поле:
           [ ψ(r)]
G(t) = [        ], 
           [-ψ(r)]
което по дефиниция, ето, е "насочен кълбов автоморфизъм";
което по дефиниция, ето, е "кълбото като посока"; 
което по дефиниция, ето, е "преходът между полуос и равнина";
което по дефиниция, ето, е "tense, time, and weather".
    Условието, щото спинорът да е "с нагласа" по местене:
tense, time, and weather (извинявам се за метафората).
    Ренормализацията е практикуване на квантова електродинамика; настоящият текст извежда условието, при което квантовата електродинамика "изплува" като теория.

Какво е времето: tense, time, and weather

    Тензор (tense) е несиметрична точка от пространството. И ето че масивна пробно точка се в съответствие самозадвижва, щом попадне в тензор. Получава се, че масата е инвариантът на масивната точка. Общата теория на относителността (ОТО): че тензориката на пространството определя векториката на скоростта, 

пък времето е производно (time). 

    Пък спинор е масивно с равномерно разпределена маса кълбо, 

което по инерция ^ се върти около своя център ^^, въртейки се спрямо периферията си ^^^.

    Но спинор, разбира се, не може да попадне пробно в тензор, без да срасне с пространството периферията си. Та спинорът се в съответствие самозадвижва под обвивка. Получава се, че инвариантът на спинора е операндна маса.

    Спинорната маса се вихри, да, откъм своя център, слоеста е. Честотното изотвън съприкосновение, до което се свежда електромагнитното взаимодействие, тензорира, прониква и се разпределя равномерно по слоевете. Попива в масата, повишава я значително. И се мигом скрива от тензора. Ами теорията на спинора: че тензорът на пространството определя вектора на скоростта, пък времето е производящо.

    Уравнението на Дирак е уравнението на спинора:

[^^jћα(r)d/dr + ^^^jћd/dt - ^βmc²] ψ = 0; j² = -1; ћ, квантовата константа.

r, координатен радиус; t, време; m, обща маса; c, скорост на ψ-разпространение. 

α, координатна матрица; β, центростремителна матрица.

    Най-интересното е вълновата функция ψ:

t = ∫1/{[α(r)d/dr + jβν] ψ}dψ (крайният формален резултат от Дираковото уравнение); ν, честота → t(ψ). 

    Трептене [α(r)d/dr + jβν] ψ, делител на своята 1-кълбова цялост:

получава се локализиращ вектор.

    Резултатът се интегрира по слоевете: преход между равнина и полуос.

Току хиперболична фуния, току разстилане по sinus cardinalis.

    Времето: tense, time, and weather.

    Как възниква спинор? Специалната теория на относителността (СТО). 

Понеже чистият наблюдател съчетава двояко разстояния (x > x'), интервали (t > t') и скорости (v < c); тоест къде по принцип е отишъл [x'(t', c) = (x - vt) γ] и откъде по принцип е дошъл [x(t, c) = (x' + vt') γ]: t' = {t - [(γ² - 1) / (γ²v)] x} γ, кога по принцип е отишъл → (γ² - 1) / (γ²v) = 1/v =^^^^^ v/c² → γ = 1 / √(1 - v²/c²), Факторът на Лоренц (мащабиращ). ^^^^^ Чист наблюдател → чист регистратор: v ≡ c. Спинор.

    СТО се съдържа в ОТО: та това означава, дето честотното изотвън съприкосновение не трябва да бъде ренормализирано. Квантовото поле не се намира във, а под относителното пространство.

Наблюдател без гледна точка

Ами чистият наблюдател съчетава двояко разстояния (x > x'), интервали (t > t') и бързини (v < v'); тоест къде по принцип е отишъл [x'(t', v') = (x - vt) γ] и откъде по принцип е дошъл [x(t, v') = (x' + vt') γ]: t' = {t - [(γ² - 1) / (γ²v)] x} γ, кога по принцип е отишъл → (γ² - 1) / (γ²v) = 1/v =^ v/v'² → γ = 1 / √(1 - v²/v'²), Факторът на Лоренц. 

^ Чист наблюдател → чист регистратор: v ≡ v' ↔ спинорът съчетава тензор на пространството, скалар на времето и вектор на скоростта. Регистрация ли? Посочният спинор е въртоп ↔ САМОТО време е при атрактор и е sinc-фуния: тоест нито стенно-безкрайна (хиперболична), нито вълно-крайна (просто sinc-ова), нито под ъгъл (въртопна).

Относителното пространство-време

    Деконструктивен текст.

    C ∈ {{H, ν}} | C - H = ν | C - ν = m ≠ H

    → 𝒮*(C) ≡ {P(C)/E0(C) = Hν = S(C)^ 

    = the process "covariant constant" ^^}:

    E0, бягащо (c) поле (не е оператор) | P, локализиращ оператор;

    H, хипергеометрия | ν, честота.

    C, логическиЯТ единствен тип,

    ала логически множествениЯТ.

    ^ Атракторното пространство-време.

    ^^ Мое понятие против инвариантността;

    и дори против нулевата инвариантност,

    тоест на covariantly constant тензорно поле.

    ----------

    Виртуализация [от P(C)/E0(C) = Hν]: 

C(c², ћ) → C(ћ)ν ^^^ + C(c²)m ^^^^ = 0:

    анихилация, C(ћ)ν + C(c²)m = 0 → C(c², ћ).

Случват се не иначе, а в относителното пространство-време.

    ^^^ Спинор: енергиен фазор.

    ^^^^ Спинор: операндна маса.

    Полето на относителното (c²) пространство-време се движи разбягващо = движи се векторно = движи се квадратично. Полето на атракторното (с) пространство-време се движи бягащо = движи се аНтракторно (entractor, мой термин) = движи се на първа степен. Че корен квадратен от вектор е напречното на вектора движение натам, което също е вектор за коренуване. Деконструктивизъм: надолу от скалар. Конструктивизъм: скалар, вектор, тензор, спинор.

    Антракторно смятане

    (градацията на цялостния "еластичен пробив"):

    a + b, линейно наслагване | a ⋅ b, фазово наслагване;

    a - b, линейно отмахване | a / b, фазово отмахване;

    √a, линейно снижаване | a x b, фазово снижаване;

    da/db, линейно вдълбаване | da ∧ db, фазово вдълбаване.

    Четирите степени на еластичност (под скалара):

    характеристика на полето, не на операторно положение.

    Операциите на антракторното смятане са неоператорни.

    Разликата с класическото смятане е в звученето на формализма.

    y = f(x).

d²y/dx² + M(x) dy/dx + N(x) y = 0; M, кривина.

N(x) = {f'(x) f'''(x) - [f''(x)]²} / {f(x) f''(x) - [f'(x)]²}, напрегнатост.

    (1) Becoming, диференциално образуване:

f[y, dy/dx, d²y/dx², ... M(x)] = 0.

    (2) Knowing, диференциално вклаждане:

f(y) = f[dy ∧ dx, M(x) dy/dx].

    (3) Being, съформулиране:

f(y) = 0 + f(y) | f[dy ∧ dx, M(x) dy/dx] = 0 - f[dy ∧ dx, M(x) dy/dx].

    (4) Willing, сглобяване:

0 + f(y) ≡ 0 - f[dy ∧ dx, M(x) dy/dx].

    Звучене.

    Примери:

    y = sin(x).

(1) d²y/dx² = - y.

(2) - y = d²y/dx² = d1/dx (dy/dx) = dy ∧ dx.

(3) - y = 0 - y | dy ∧ dx = 0 + dy ∧ dx.

(4) 0 - y ≡ 0 + dy ∧ dx.

Свределиране.

    y = x².

(1) (1/2) dy/dx = √y.

(2) √y = (1/2) dy/dx.

(3) √y = 0 + √y | (1/2) dy/dx = 0 + (1/2) dy/dx.

(4) 0 + √y ≡ 0 + (1/2) dy/dx.

Тунелиране.

    y = exp(x).

(1) dy/dx = y. 

(2) y = dy/dx. 

(3) y = 0 + y | dy/dx = 0 + dy/dx.

(4) 0 + y ≡ 0 + dy/dx.

Константа.

    y = sinc(x).

0 - y ≡ 0 + dy ∧ dx + 2 (1/x) dy/dx.

Фуния = свределиране + разстилане.

Разстилане = 2 (хиперфазово отмахване) (линейно вдълбаване).

    Антракторното смятане представлява локализация.

Функцията се преобразува в локализатор, с който времето се холографира. 

Антракторът е локализиращ вектор. Атракторът е локацията, нулата.

    Холографското време е относителното пространство-време структурно.

Пък относителното пространство-време е холографското време виртуално.

Та теорията на относителността е нереална.

    sinc-фунията на времето.

Проблемът хардуер | софтуер

Компютър ∈ {{Хардуер, Софтуер}};

Компютър - Хардуер = Софтуер;

Компютър - Софтуер ≠ Хардуер.

---------- структурно = конкретика = своята конкретика

Компютър = своята конкретика.

----------

Компютър ≡ {P/E0 = Hν}: 

E0, бягащо поле | P, локализиращ оператор;

H, хипергеометрия | ν, честота.

----------

Екзитопия.

Периодизация и тара

Виж фрагментите ми "Екзитопия" (link) и "Абсолютизация" (link)

    r = [(n - 1) E + βG] / (kG); β > 0; k > 0; n = 2, 3, ...

    (1) 0 < E = E0 = r, заемополучаване → 0 < G = G0 = [(n - 1) E0] / (kE0 - β).

kE0 - β > 0 → E0 > β/k.

    (2) G ≥ G0 → 0 < r = E = βG / [kG - (n - 1)] ≤ E0.

E = βG / [kG - (n - 1)]; G ≥ [(n - 1) E0] / (kE0 - β); E0 > β/k.

    {kG - (n - 1) > 0:

k [(n - 1) E0] / (kE0 - β) - (n - 1) > 0 

↔ (n - 1) kE0 > (n - 1) (kE0 - β).}

    lim (G → +∞) E = β/k. 

E0 β/k ⟳ E β/k (E0 захранва динамиката n, β, k на G)

→ E0 - β/k > 0 (преработена стойност).

(n, структурен аспект & β, динамичен аспект), ентропия | k, синтропия.

|G|, скоростта на преработка.

|G| = [(n - 1) (E0 x 1)] / [k (E0 x 1) - β]; E = β/k 

→ |G| = (n - 1) / (k - β); k > β.

E0 / |G| = T, период (периодите на сливане са съдържателното време, 

а периодизацията - формалното, връзката помежду им е производителността). 

    Производителност, 

[P(n, β, k, T) x 1]{[E0 x 1]/[T], дим.} = (n - 1) / k = (E0 x 1) / [T + β/(n - 1)]: 

n, бройката квантово-структурни съ-стояния;

β, бройката квантово-насипни де-съ-стояния;  

k, бройката квантово-кон-структурни де-съ-стояния.

    Преработката се състои в ковариантиране.

    Ами E0, бидейки изразителят на съдържателното време,

е мотиваторът за ковариантиране: 

че съдържателното време става съдържание.  

    Изразителят на съдържателното време мотивира оператора (n, β, k) на ковариантиране, щото съдържателното време да се преработи в съдържание: 

f(n, β, k) E0 = P(T).

    Та E0 внася хиперпространство и е степента на хиперпространственост.

    Дименсията на Е0: скорост на времето, времеедници за единица време;

a производителността P е спирачното ускорение на времето -

понеже производителността "спира" при коварианта,

произвежда се ковариант.

    f(n, β, k) E0 = P(T). Алгебрата (операторна) n, β, k: E0 е равномерен пълнеж на Евклидово пространство. Нещо вкарва хобота си f изотвън и започва равномерно със сила P да изсмуква E0. Пространството същевременно се изкривява вакуумно във все по-самовсмукващо се в пасив хиперпространство, докато оформящият се по този начин център се уплътнява в ковариант в рамката на период T:

    n, бройката квантово-структурни съ-стояния;

    β, бройката квантово-насипни де-съ-стояния;  

    k, бройката квантово-кон-структурни де-съ-стояния.

P(T) е показателят на симетричен процес: сила за единица време;

и се управлява от f(n, β, k) E0. Как ли E0 управлява P(T)? Кое не достига? 

E0 съответства на големината P(T). f(n, β, k) съотв. на продължителността P(T).

Че ако зависеше само от E0, изсмукването щеше да протече мигновено.

f(n, β, k) определя обхвата около мигновено, с определена сила, изсмукване.

n прави обхвата широк; β прави обхвата дълбок; k прави обхвата плитък.

f(n, β, k) E0 = P(T) → f(n, β, k, T) E0 = P, операторния вид на модела. 

T затваря контура в коварианта (сферично).

P без T е едно спирачно ускорение.

(n β/k) (1/T) = P/E0, операторното уравнение.

1/T, честота | P, ускорение | Е0, скорост.

Структурното уравнение на фотон.

Ускорението върху фотонното поле дава фотона като структура.

(3) P/E0 = Hν: E0, бягащо поле | P, локализиращ оператор;

H, хипергеометрия | ν, честота.

    Уравнението (3) е ковариантно → дясната му страна допуска зануляване 

през вътрешна алгебра → вижда се през разрез:

маса въртеливо се разпространява около своя център,

въртейки се спрямо периферията си.

    Въвеждат се: 

скорост на разпространение;

фазово пространство-време;

квантова константа;

центробежна геометрия;

центростремителна аритметика;

гранична динамика. 

    Последните три се сумират и приравняват на нула:

Уравнението на Дирак.

    Формулирал си закона за движение на твоя бизнес. Но това (Уравнението на Дирак) е покана. Инвестицията се равнява на финансовата ефективност - щом инвестицията е "чиста". P/E0 = Hν: E0, бягащо поле | P, локализиращ оператор;

H, хипергеометрия | ν, честота.

Абсолютизация

Полето при Специалната теория на относителността е неразривно спрямо пространство-времето. Но при Дираковото уравнение не е. Как, бидейки уравнение на пространство-време, Дираковото уравнение може да се запише като уравнение на Дираковото поле? Та аз, наблюдавайки спинорната структура, - аз просто надничам... Уравнението на Дираковото поле е произволна реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица. Спинор означава, щото съотносителна симетрия на интенционалност - разписана с произволна реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица - да попадне в абсолют на съотнасяне, че в пространство-време: свежда се до запис с безкрайна размерност на матрицата, тоест до Дираково поле. Пък абсолютът на съотнасяне се "наблюдава" като спинор, понеже няма как иначе симетрията на интенционалност да се "закове" - Дираковото уравнение. Дираковото поле се доказва и от локализацията, и от анихилацията, и от Ефекта на Казимир, и от магнитния момент на електрона: че "самият вакуум не е вакуум", има една сила... Гравитационната и диелектричната проницаемост изискват пробен обект. Съотносителната симетрия на интенционалност е икономическо явление. Интенционалността при абсолюта на съотнасяне се изражда в натъкване. 

А ентропията е пасивният резултат от взаимонатъкването. Ами обектът е об-ект, субектът е суб-ект. Пък езикът? Намирайки помежду си общ език. Че квантовата граница е нещо неестествено. Не заковавам.

Екзитопия

    Λ, реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица (n):

(1) det(Λ - λI) = 0

→ λi = ∑ (j = 2, n) Λ1j cos[(2π / n) (i - 1) (j - 1)]; i = 1, 2, ... n.

(2) (Λ - λiI) Vi = 0; Vi, собствен вектор

→ Vi = adj(Λ - λiI) e1 → j = argmax|adj(Λ - λiI) e1|.

    "Енергийното" уравнение от Λ,

- βλij = [k / tij] ћr - E (i ↔ j),

ковариант на взаимодействие:

tij, периоди на сливане;

λij, амплоа;

E, ресурс, Re (системен параметър);

β, интензивност, Re (системен параметър);

k, контрол, Re (системен параметър);

r, етап, Re (променлива на системата);

ћ, квантовата константа (Дирак).

Уравнението формира как 

j в пространството вижда E във времето.

Тоест частиците j са "екзитопи" (мой термин).

Съдържателните отрицателни знаци 

са скаларни, нежели фазови.

    Уравнението на екзистенциалната симетрия (∑str),

ћr(t) = - {[n(t'ћ') - 1] E(t'ћ') + β(t'ћ') G(t'ћ')} / [k(t'ћ') G(t'ћ')];

G(t'ћ') = ∑ [j = 2, n(t'ћ')] Λ1j(t'ћ'), "генератор".

Задават се по времеви закон стойностите на екзистенциална симетрия, 

за да се получи времевият закон за екзистенциалното равновесие.

Изоморфизъм: {Λ12(t'ћ'), Λ13(t'ћ'), ... Λ1n(t'ћ')}

= var[n(t'ћ') = const; G(t'ћ') = const].

    Едно приложение (t = const: ћ → 1).

- Функционална рамка, постулирана (kr > β): 

0 < интензивност (β); 0 < контрол (k); 0 < излишък (r).

- Равнопоставени помежду си приходо-разходни контрагенти (j):

даденият между тях счетоводен набор (Λ1j^), чиято сума G > 0 

(споразумителна рамка).

- Проектова рамка, зависима (производна през уравнението):

0 < ресурс (E) за работа, проектов отговорник

приходо-разходен контрагент (j = 1).

Забележка: уравнението "ћr(t) = ..." 

("r = ...", което се прилага)

няма съдържателна компонента

(понеже енергийното също няма, 

а не "tij = ...", което не трябва да се намесва);

тоест отрицателните знаци в "r =",

което у-ние тук се ползва, са фазо-количествени, нежели скаларни. 

^ Λ1j < 0 -> сделка, консумира се из от r; 

Λ1j > 0 -> колаборация, генерира се къмто r. 

Няма как финансовата тежест (G) да бъде разпределена поравно, 

освен циркулантно.

    Макроикономическото съответствие на разгледаното приложение.

    (1) E = [G / (n - 1)] (kr - β)^ -> Инфлация = E/G = (kr - β^^) / (n - 1):

Е > 0, бюджетен заем; r > 0, бюджетен дефицит (k > 0, контрол); G > 0, БВП.

kr - β > 0; (r & β) = f(E) → β↑: (kr - β)↓ → Инфлация↓ (G↑). Идеята е, щото БВП да се повиши автоматично през потреблението, вместо реално. Та заемът се преобразува в данъчна тежест върху далаверата. 

    (2)  (r & β) ≠ f(E) → или [Инфлация = β / (n - 1): β↓ → Инфлация↓],

или (k↑ → Инфлация↑). Идеята е, щото бюджетният заем да не се бюджетира. 

Та заемът се преобразува в квазиданъчна тежест върху поселението. 

    ^ (kr - β), "човекоразпространение".

    ^^ β > 0, потребление.

    Извод: времето мАкроикономически не трябва да се фиксира.

r = [(n - 1) E + βG] / (kG); (r & G) = f(E) → G↑: r↓.

Възражението на Дирак

    (1) Електрон-позитронното поле се възбужда взаимопротивоположно при електрона и позитрона.

    (2) Относно масата електронът и позитронът са една и съща частица.

    [(1) & (2)] → Диаграмата за сблъсък фотон -> електрон не се нуждае от оператор, който в съответствие, видиш ли, е възбудил фазовото поле, нежели от оператор, който диаграмата просто отразява - операторът се съобразява с диаграмата, изразява се от нея.

    (3) Спинът прави електрона; а относно спина електронът и позитронът не са една и съща частица, не са във фазово поле. 

    (4) Диаграмата за сблъсък фотон -> електрон предпоставя негласно, че за да е възникнал за фотонен сблъсък един електрон, трябва оператор, който съответно да е енергизирал във фазовото поле фаза. 

    (5) Енергизаторът не се съобразява с диаграмата за сблъсък фотон -> електрон. Тоест няма пречка енергизаторът да енергизира цялото фазово поле, което пък с това от инвариантно ще се превърне в ковариантно. Освен при суб-ективен енергизатор - вместо об-ективен. А суб-ективният енергизатор се нарича ренормализатор; Уравнението на Дирак не е предназначено за диаграма на сблъсък и се получава на спинорно ниво при сблъсъка фотон -> електрон безкрайна маса за електрона, възбужда се центърът на спинора, спинорът в Уравнението на Дирак е интегрален със спинорното си поле. А Дирак (с мои думи) казва: "Ако ще енергизирате, енергизирайте, защо ренормализирате!?"

Операция "Безпочвеност"

Изначалната не само исторически операционалност изисква за обект самото пространство, нежели обекти в пространството. Та пространството трябва да бъде инвариантно, за да може да бъде оперируемо. Пък пространственият континуум не може да бъде инвариантен, граничен е, граничността плава, променя го. Промяната я иззема произволът на скалариката. Скалариката скрива пространството. Векториката замаскира пространството. Тензориката замазва пространството. Спинориката инкарнира пространството. Но това не снема съдържателността на празното пространство. Запазва се континуумът, граничността надвисва при спинориката дори. А следващата стъпка е импулсиране. И ето че тухличките на инвариантното пространство са фазите. Понеже да се интегрира издъно импулс = да се интегрира време, а да се интегрира време = минало & бъдеще, интегритетът импулс по импулс е настоящ, фазов е, нулев е. Нулите, бидейки фази, не подлежат на опериране иначе освен тъкмо времево, гранично, енергийно. Ами времевото опериране се заключава в това, 

щото изграденото с "настояща", фазови тухлички и обхванатото в настояще пространство се превръща мигом в ковариант, съ-битие.

Вълновата квантова теория

    (1) Фазорът като константа:

∫ (-∞, +∞) ω sinc(πωu) const du = const sgn(ω)

→ фазовият оператор "δ(u) = lim (ω → ±∞) ω sinc(πωu)",

Дираковата делта-функция 

[const ∫ (-∞, +∞) δ(u) du = ±1 const = ± const

→ const δ(u) = 0; (ω → Ω) ↔ (ω = Ω); ћΩ]; 

фаза, φ(u) = lim (ω → ∞) sinc[u - (π/ω) s(u)]; 

... , -2, -1 = s(u) = 0, 1, 2, ... ;

f(u) = ∑ (s = -∞, +∞) φ(u);

i_² = j_² = k_² = i_j_k_ = -1, предвид пространство;

f(i_x) f(j_y) f(k_z) = - f(x, y, z);

s = √[s²(i_x) + s²(j_y) + s²(k_z)];

ψ(x, y, z, t)^ = [- f(x, y, z)]^^ |F[s(i_x, j_y, k_z), t]^^^|.

^ Вълнова функция → ψ(x, y, z), ковариант.

^^ Поле → инвариант.

^^^ Пространственият оператор.

    ----------

    (2) "t(ψ) = 1/λ";

det(Λ - λI) = 0;

Λ, реална 

симетрична 

с нулев диагонал 

циркулантна

матрица;

i = 1, 2, 3, ... n = var;

j = 1, 2, 3, ... n = const;

Λ = Λ(j); λ = λi(j);

[Λ(j) - λi(j)I] Vi(j) = 0;

Vi(j), собствени вектори.

    ----------

    (3) "ti(j) = {k / [E - βλi(j)]} ћr",

периоди на сливане T:

λi(j), амплоа;

k, контрол, Re (системен параметър);

E, ресурс, Re (системен параметър);

β, интензивност, Re (системен параметър);

r = ΩT, етап, Re (променлива на системата);

ћ, квантовата константа (Дирак);

- f(x, y, z) ∉ ψ(x, y, z) → ψ(x, y, z) ћr(t);

съдържателните отрицателни знаци 

са скаларни, нежели фазови

(тоест нулата в знаменателя е ирелевантна).

    ----------

    (4) Настоящата теория тръгва от реторичен въпрос:

как ресурс, интензивност, контрол,

без да се намира помежду си 

общ език?

Ковариантната аритметика

(виж фрагмента ми "Спектърът като структурна сума": link)

    Квантовата теория на полето конструира в инвариант аритметиката, лишавайки от физикалния компонент полето; пък квантовата спектродинамика структурира в ковариант аритметиката, снабдявайки с физикален компонент множеството (матричната номерация *).  

    Че спектърът като нищо друго освен ковариант ("Клифордова аритметика" ^): съдържа се в Уравнението на Дирак, доколкото всяка (*): реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица удовлетворява Уравнението на Дирак  (Клифордова алгебра ^^).

    Че ковариантът в своята непроменливост се променя квантово и то по мащаба си: ковариация, разкрива се в протежение свят, защото ковариантът не притежава инвариант; пък квантовата теория на полето е операториална.

    ----------

    ^ 0 не е (аритметичен) колапс.

    ^^ "= 0" не е (алгебричен) колапс.

Спектърът като структурна сума

:времепроникване

(тоест с без спектрален анализ)

Виж фрагмента ми "'Локалност - защото така!'": link

ti(j) = {k / [E - βλi(j)]} ћr;

det[Λ(j) - λI] = 0;

λ = λi(j);

[Λ(j) - λi(j)I] Vi(j) = 0;

i = 1, 2, 3, ... n = var;

j = 1, 2, 3, ... n = const:

k, контрол, Re (системен параметър);

E, ресурс, Re (системен параметър);

β, интензивност, Re (системен параметър);

r, етап, Re (променлива на системата);

ћ, квантовата константа (Дирак);

λ, амплоа;

t, период на сливане;

I, единична матрица;

V, вектор-стълб;

Λ, ВЗАИМОДЕЙСТВЕНА МАТРИЦА,

реална, 

симетрична,

с нулев диагонал,

циркулантна.

Забележка:

съдържателните отрицателни знаци 

са скаларни, нежели фазови.

(Или времеразлагане по:

хармоници; sinus cardinalis; Диракова делта-функция, 

ренормализационен проблем.)

"Локалност - защото така!"

(виж фрагмента ми "Ренормализацията - кому е нужна": link)

Взаимокомпенсацията в линейната структурна симетрия,

дето от "скоков процес" 

    (1) откъм как деконструктивният вход е в максимален Брентано и минимален Наш и е вход към окулярната, една безкрайно плътна точка, 

    (2) пък къмто как той, "ето го деконструктивния вход", е вече в минимален Брентано и максимален Наш и е вход към окулярно обективния, един оптимално плътен спектър,

    спрямо който максималният Брентано е ретроактивна неопределеност: 

че с това възможността по взаимокомпенсация е суперпозицията между 

    или несиметрия по Брентано и никакъв Наш, 

    или несиметрия по Наш и никакъв Брентано - 

суперпозиция, чийто колапс е нещо трето: попадането в "скоковия процес". 

    Ами това, в което суперпозицията колабира, е "скоковият процес" - 

"скоковият процес" не е това, в което суперпозицията колабира. 

    Лутането между човешката и професионалната страна трябва да се преобразува в шанс по надграждане от човешката за професионалната.

Ренормализацията - кому е нужна

(виж фрагмента ми "Линейната структурна симетрия": link)

    (1) Електрон със спинорно въртене

(тоест реалният случай, Уравнението на Дирак):

jћ (- ∂ψ/∂zt1 - ∂ψ/∂zt2 - ... - ∂ψ/∂ztn) Z / n

= [jћ Zα(r) ∂ψ/∂(r/c)] (z) - [ћZβυ ψ] (z) = const;

Z = 1; z > 1; |t1| = |t2| = ... = |tn|, 

позициите във външното време.

1, 2, ... n → ∞, номерацията на взаимодействената матрица.

Взаимодействената матрица е циркулантна

→ z = 1 (z > 1 няма как да се отреагира).

    (2) Електрон с екваториално въртене

(хипотетично уравнение за съпоставка):

 jћ (- ∂ψ/∂zt1 - ∂ψ/∂zt2 - ... - ∂ψ/∂ztn) Z / n = 0.

Взаимодействената матрица е нециркулантна

→ сплескване откъм полюсите

→ z > 1, има как да се отреагира,

потвърждава се.

    Дираковото уравнение служи по предназначение. Чудя се що за хора са, 

дето искат да ползват снайпера и за тояга! Ренормализацията си е ренормализация и няма общо с Уравнението на Дирак, тоест с квантово-механично уравнение, нежели с квантово-полево! Защо просто не се създаде една квантово-полева теория, щом е необходимо? А полевата квантова точка по дефиниция е с безкрайно висока честота и електронът не е и не трябва да бъде тази точка! Как ли чисто физико-математически, вместо ренормализационно (Дираковото уравнение, изостряне, или Дираковата делта-функция, заглаждане), се определя полевата квантова точка? Трябва из от циркулантната матрица Λ на Дираковото уравнение, щото да се извлече линейната структурна симетрия λ: det(Λ - λI) = 0 → ti = 1/λi, където ti са позициите във вътрешното време и отговарят не на |t1| = |t2| = ... = |tn|, 

а на вектор-ред на позициите, Ax; вектор-стълб на позициите, Ay; вектор-ред на радиусите, Abx; вектор-стълб на радиусите, Aby; константна матрица, M(n, n) = [1/n]; единична матрица, I(n, n); [Abx (I - M) Aby] / [Ax (I - M) Ay] = 0. Фокусът на вътрешното (с безкраен брой осциалаторни идентичности) време се явява една окулярна, една безкрайно плътна точка (независеща от размерността на циркулантната матрица). Че проблемът е, дето размерността на тази циркулантна матрица е безкрайна и че (в добавка) взаимодействията в нея са недостъпни. Истинското квантово поле е херметично; това, което наричат едно квантово поле, 

е всъщност математическо поле без физикален компонент, да, защото представя за пространствено-времева проницаемост диелектричната вместо "електродинамиката на движещите се тела". Но електронът според Уравнението на Дирак е пробна маса с екстра от пробен заряд, а според ренормализацията - "електрозаредена пробна маса". Квантуват извънетапно движението на електрона. Хереметизмът на квантовото поле обаче принуждава към етапност движението на електрона: ti = [k / (E - βλi)] ћr, едно собствено движение, истинската квантова електродинамика. Тях, заедно с Дирак, собствеността на въобще движението не ги вълнува - интересува ги движението изобщо: занимават се с Теорията на относителността и как да я квантуват. Ще ударят с един квант два заека - необходимостта от пробна маса и необходимостта от пробен заряд. Дирак се догажда за дефицита и нищо повече. "Локалност - защото така!"

Линейната структурна симетрия

Правилен многовръхник, A:
конструктивната симетрия е непоклатима.
Деконструкцията:
вътрешен фокус-образ, b;
център, O;
вътрешен фокус-оригинал, B.
----------
(1) [(A → b) & (A ← B)] = [(b ≡ B) ↔ B].
(2) (b ≡ O) → {[(b ≡ B) ↔ B] = B}.
==========
Аритметизация:
A → "многовръхник" (A1, A2, ... An);
b → средно аритметично [(1/n) (A1 + A2 + ... + An)];
O → "радиуси", |A - b|;
B → нула.
----------
Вектор-ред на "върховете", Ax.
Вектор-стълб на "върховете", Ay.
Вектор-ред на "радиусите", Abx.
Вектор-стълб на "радиусите", Aby.
Константна матрица, M(n, n) = [1/n],
разпределителната точка.
Единична матрица, I(n, n),
разпределителната мерна единица.
----------
(1) Index = [Abx (I - M) Aby] / [Ax (I - M) Ay] ≥ 0.
(2) (Index = 0) → елиптично сводим "многовръхник"
→ допуска интерполация
= линейната структурна симетрия.
==========
Физикализация:
периоди, A(A1, A2, ... An) = 1/λ;
λ, спектралните честоти
на взаимоидействена матрица Λ(n, n)
(симетрична с нулев диагонал);
det(Λ - λI) = 0.
Линейната структурна симетрия:
Λ е циркулантна.

==========

ti = 1/λi ↔ ti = [k / (E - βλi)] ћr

k, контрол | E, ресурс | β, интензивност

r, етап | ћ, квантовата константа

ti, супер- или субпериоди:

или в линейно-структурна симетрия

----------

Кючът към λi са ti - понеже при симетрия ti се сливат. А пък всяко λi е индивидуална характеристика, спрямо която се отправя системният ресурс. Тоест λi не диференцират ресурса. Диференцират отношението към ресурса. Но пък систематичното отношение към ресурса не може да бъде друго освен на съвкупното λi. Ами ето че λi диференцират съвкупното λi, онова, което при симетрия се представя пред всяко λi... Няма съвкупно λ. Има характеристично λ и съвкупно λi. Та λi са амплоа. Амплоато да бъдеш човек или амплоато да бъдеш повече от човек. Самото λ е амплоато като инвариант, качество: че λi са количествата λ.

    λ, осцилатор | Vi, собствен вектор → (Λ - λiI) Vi = 0 

→ λj(λ), осцилаторна идентичност.

    Знаменателят: че взаимодействената пъстрота (спектърът) е начинът, по който окулярът вижда в обектива ресурса; тоест големината на периода е с взаимопротивоположно значение при човешката {ti = 1/λi} и професионалната {ti = [k / (E - βλi)] ћr} реализация. 

    Забележка: отрицателният знак е скаларен, нежели фазов;

деконструкцията не може да оперира фазово.

    Та доведената докрай (та без перспектива) Насоченост по Брентано и доведеното докрай (та без стратегия) Равновесие по Наш: ами те съвпадат с линейната структурна симетрия, взаимокомпенсират се - това с моя текст искам да покажа.

    Брентано е пространен заради пространността изначало, пък Наш е сбит заради сбитостта накрая: понеже Брентано (суперпериод) - Наш (субпериод) е деконструктивният вход в пространство-времето. Ами Брентано доминира при човешката, Наш - при професионалната несиметрия: но и при двата режима доминантният период е суперпериодът. Наш се проявява в Брентано, защото времето се проявява в пространството.

    И ето го деконструктивния вход към пространство-времето - 

нещо, което Пол Дирак отказва на електрона.

    Конструкция се разобличава във взаимодействена матрица, 

чрез която конструкцията се оценява по вътрешна, нежели външна устойчивост.

==========

Емоцията като наука. - Пък електронът е честотна константно бучка на пространство-времето, нежели бучка пространство-време, нито бучка в пространство-времето: че при най-първото има зацепване и зацепването е спинорно. Майната му на електрона! Но защо не се предвид Дираковото уравнение обръща внимание чрез - опазил ме Господ през! - вътрешната аналитика? Майната ней - на вътрешната аналитика! Тоест защо физиците не уважат като такова самото уравнение, а му приписват математика, и не погледнат през него като през прозорец, вместо в обективна синтетика или обективна аналитика? О, ами защо, значи, се занимават с електрона и уравнението? Майната им и на двете! Както и на обективността. Понеже обективното е интерпретация, реалността не е какво - никакво е. Защо физиците... Защото така! Та векторът носи радиалните размери или нормиращите ги балансови, спрямо чието средно аритметично се излъчват радиалните, симетрията на чиято структура трябва да се измери: да се измери, 

без щото структурата да е ясна; и ето че това измерване се довежда от посредничещата за автоотнасяне матрица: единичната минус разпределително константната. Че балансовите размери идат, идат спектрално през матрица на взаимодействие.

Матрично организиране на труда

    jћ α(r) ∂ψ/∂(r/c), 

функция [ψ]

въртеливо [j² = -1] 

и поточково [ћ = const] 

се разпространява [α(r)]

спрямо център [r/c].

    jћ ∂ψ/∂t,

функция [ψ]

се върти [j² = -1]

поточково [ћ = const]

спрямо периферия [t].

    - β mc² ψ,

функция [ψ]

се събира [- β]

спрямо маса [mc²].

    ----------

[jћ α(r) ∂ψ/∂(r/c) + jћ ∂ψ/∂t - β mc² ψ] = 0,

Уравнението на Дирак, спинор.

    ----------

[jћ ∂ψ/∂r + jћ α(r) ∂ψ/∂t - β α(r) Λ(r) ψ] = 0,

Уравнение на ОБХЛЪЗГВАНЕТО,

спинорът СЕ ЗАВЪРШВА:

    jћ ∂ψ/∂r,

функция [ψ]

въртеливо [j² = -1] 

и поточково [ћ = const] 

се НАМИРА

спрямо център [r];

    jћ α(r) ∂ψ/∂t,

функция [ψ]

се върти [j² = -1]

поточково [ћ = const]

спрямо ЦЕНТЪР [α(r), t];

    - β α(r) Λ(r) ψ,

функция [ψ]

се събира [- β]

спрямо СЕБЕ СИ [α(r) Λ(r)].

    ----------

Уравнение на спинорното съглашение

(по Уравнението на обхлъзгването),

[jћ ∂/∂r + jћ α(r) ∂/∂t] ψi 

- β α(r) ∑ (k = 1, n) Λik(r) ψk = 0; i = 1, 2, ... n.

    Дираковият спинор съчетава диелектричната, гравитационната и пространствено-времевата проницаемост, но това не дава достатъчно основание за спинорно съглашение. Та достатъчното основание за спинорно съглашение се корени в магнитната проницаемост. Ами принципът на достатъчното основание е несъглашателски. Че магнитната проницаемост в Дираковия спинор е подтисната възможност. Съглашателският спинор се получава, когато из от Дираковото уравнение се изземе това релативистично потапяне...

    Диелектричната и гравитационната проницаемост изискват пробен обект, 

пък пространствено-времевата - не. Електронът - еталонът за пробен обект. Дирак по естествен начин го поставя сред пространствено-времевата проницаемост.

    Фотон удря електрон. Електронът по релативистично поведение реагира както трябва, но фотонът възбужда спинорния център. Зарядът и масата на електрона са постоянни - възбуждението се разсейва във вакуума. Обаче Уравнението на Дирак е устроено да интегрира вакуума, чийто покой е нулев, не и ненулев. Получава се в Уравнението безкрайна стойност и за заряда, и за масата.

    Електронът е портал към нещо друго... 

    Матрично организиране на труда:

α(r), отклик ("магнитна проницаемост"); ψ1, Senior Project Manager (k, честота на контрола | Е, ресурс); ψ, екип (n, брой | Λ, взаимодействие, интензивност β и амплоа λ); r, етап на проекта; t, екзистенциално време. Самият проект не присъства.

[jћ ∂/∂r + jћ α(r) ∂/∂t] ψi - β α(r) ∑ (k = 1, n) Λik ψk = 0; j² = - 1; ћ = const;

i = 1, 2, ... n; ψ1 = exp(jkr) exp[- j (E/ћ) t]:

t = ∫α(r)dr; α(r) = f[Λ, ψ1] = [α(r)i] 

→ ti[ψ1, Λ] = [k / (E - βλi)] ћr; det(Λ - λI) = 0.

ti(r) = [k / (E - βλi)] ћr.

Метод на извеждане: Separation of variables via a plane-wave ansatz.

    Матрицата на взаимодействието Λ(n) е реална, симетрична, с нулев диагонал и е с номерация - номерата на участниците в системата. 

Но взаимодействията определят амплоата ("честотите") λi към системата, да, чрез характеристичното уравнение на матрицата: det(Λ - λI) = 0, n корена. Пък собствените вектори Vi(n) на матрицата - към кой номер участник при съответното амплоа системата на взаимодействие натежава: (Λ - λiI) Vi = 0. Отрицателният знак на числовите стойности е скаларен, нежели фазов. λi = f[Λ(n)]. Амплоата практически се (ведно с номерацията) определят по числения метод Symmetric QR algorithm.

    Целта е как при константите k, E, β, n: Λ да се конструира така, че t(r) при r → 0 да се симетрира максимално плътно около нулата: тоест циркулантна матрица (едностъпково изместване по редове / колони, еквипотенциалност, "Кръгла маса").

    Индекс за несиметрия: пъстротата на взаимодействие не трябва да бъде с цената на привилегироване - ами това е изискване за линейно-структурна симетрия, защото всяко подмножество на естествения числов ред (не и просто на естествените числа) е кръгово: съединяват се двата края на дъговия спектър.

    Индекс за линейно-структурна несиметрия: матричното центриране на скаларните разстояния се разделя на матричното центриране на базовите стойности. Линейно-структурна симетрия: всяко множество от линейно балансирани реални числа е подмножество на естествения числов ред 

(не и просто на естествените числа).

    Вектор-ред и вектор-стълб на базовите стойности:

A = [t1, t2, ... tn]; B = [t1]

                                     [t2] 

                                     [...]

                                     [tn].

    Вектор-ред и вектор-стълб на скаларните разстояния:

L = [|t1 - T|, |t2 - T|, ... |tn - T|]; M = [|t1 - T|]

                                                             [|t2 - T|]

                                                             [...        ]  

                                                             [|tn - T|]; 

T = (1/n) ∑ (i=1,n) ti.

    Матрица на центриране:

O (n x n) = [1 - 1/n,  -1/n,   ...  -1/n  ]

                   [-1/n,   1 - 1/n,  ...  -1/n  ]

                   [...                                   ]                        

                   [-1/n,     -1/n,   ... 1 - 1/n].

    Индекс за структурна несиметрия

    (индекс на привилегироване):

Index = [(LO) (OM)] / [(AO) (OB)] ≥ 0.

Числителят "сходира" средната аритметична стойност, а знаменателят я относно "нулира"; пък геометричното отстояние на средната аритметична стойност от абсолютната, закотвяща уравнението нула се равнява на аритметичната несиметрия. Симетрията е изкривяване на аритметичното пространство върху самата абсолютна нула. Че "Кръглата маса" при несиметрия не е където трябва да бъде и е деформирана.

    Обобщение. - Силовият удар е ускорителен, та е с външно време да се развие скорост изобщо. Пък фотонният удар е неускорителен, та е с вътрешно време да се развие скорост на електрона. Обаче вътрешното време на електрона е мигновено за навън. Че Дираковото уравнение изразява едно масивно кълбо, което с непроменлива скорост се върти хем около центъра си, хем спрямо периферията си, които принадлежат на тъканта му и които го свързват със Специалната вместо с Общата относителност, понеже Общата се нуждае от пробен обект, а за еталонния пробен обект, какъвто електронът е, пробен обект няма. Фотонният удар не само че измества електрона, но и го възбужда. Възбуждението мигом се разсейва към периферията, за да се запазят масата и зарядът на електрона, електронните съдържания. 

Но Дираковото уравнение интегрира теоретично към електрона периферията, без да може да изрази разсейването. Нарича се това Дираков парадокс, който зове, щото към една обхлъзгваща електрона периферия - 

за да се входи в матричното организиране на труда.

Дълбокото поле

    Ами полевата проницаемост се корени в:

електрически заряд -> диелектрична проницаемост (материална);

маса -> гравитационна проницаемост (абсолютна);

спин -> пространствено-времева проницаемост (абсолютна);

|1| exp[I (ω/2) t] = |1| exp[- I (ω/2) (|1|/c)]^

-> магнитна проницаемост μ = k - 1/k (управляема):

    |1|, условната единица;

    I, дълбочинната единица;

    условно ω = const > 0, ъгълова скорост 

на засрещащо себе си усукване;

    условно t = const > 0, времето, 

щото да се прониква в засрещащо себе си усукване;

    условно c = const > 0, скоростта на разпространение;

    t' = (k - 1/k) ω = 1/c' > 0; k ≥ 0 (преходен аргумент);

    t', безусловно времето, 

щото да се прониква в засрещащо себе си усукване;

    c', безусловно скоростта на разпространение. 

k = {t'/ω + √[(t'/ω)² + 4]} / 2 

-> μ = t'/ω, време за единица засрещащо себе си усукване

(дълбокото поле):

магнитното поле се завихря (+) 

с по-голяма или по-малка центростремителност 

или се раз-вихря (-)

с по-малка или по-голяма центробежност. 

    Граничният случай, фазовото "обхлъзгване": 

t' = 0 -> |1| exp[I (ω/2) (t - |1|/c)].

----------

^ Спинор, който съдържа собствената си динамика

(електрическият заряд, масата и спинът са ирелевантни).

----------

Въпросът е как да се управлява t',

тоест как центърът на стандартния Дираков спинор

да се интензифицира (t'↑) или деинтензифицира (t'↓)

(предвид че електрическият заряд, масата и спинът са непроменливи).

Та центърът на стандартния Дираков спинор се свежда до 

баланс на спинорното усукване:

вертикална поляризация на фероелектрична подложка

-> поляризация на слой топологичен магнитоелектрик

(центровете на спинорите 

в топологичния магнитоелектрик 

са обобщени в облак);

че върху центъра на стандартен Дираков спинор 

се прилага електрическо поле външно, 

понеже центърът, бидейки дивергенция 

на магнитната спинорна кинематика, 

притежава електрически характер.

    Multiferroic Piezo-Transducer Chip,

10 mm x 10 mm x 0.5 mm,

50 - 150 V DC през дебелината,

0 ≤ μ = f([V]) ("инфлексно нагоре полягане надясно") по хоризонталa |

10 - 50 GHz AC 1 - 5 V peak-to-peak,

0 > μ = f([GHz]) ("обърнат хълм") по хоризонтала;

≈ $3000 (MSE Supplies LLC, 12 авг.' 2026).

Забележка: μ < 0 се постига, 

като честотата влияе магнитно на спинорите в материала 

и електрически на облака, 

който пък поради дивергентния характер на центровете 

притежава електрическа инертност.

----------

    Средата трябва собствено да упражни 

върху пасивния Аз ценностен натиск,

за да се разцепи екзистенциалният спинор

(пък отрицателната стойност е "кладенчова",

средата се явява сенсибилно).

    Матричното организиране на труда

(Multiferroic Piezo-Transducer Chip).

    Екзистенциалният чип е Бутилка на Клайн

(отрицателната екзистенциална проницаемост е белег, 

дето екзистенциалната Бутилка на Клайн от 4D е снизходила в 3D).

    Ами Бутилката на Клайн обуславя самите спинори външно.