Пасажът тогава тутакси ме разбърка, обърка: разбъркваше ме, объркваше ме. Не бях се чувствал така: така ефирно, толкова реактивно. И не бях още срещнал Lzzy. Не намирах дума, нямах понятие. Преоткривах го назад у някои песни, най-често шансон. Беше есента на 2015-та. Бродех със слушалките. Блакмор, Ранди Роудс, Малмстийн, цигулкова китара. И все пак се съдържаше друго и чуждо за класиката и рока. Една телефонна, бих казал, обич. Едно сантиментално клише. Нещо студено, ала с горещи тръпки. Потъване в прохладата на следобед. И никаква естрада, никакво "там". Беше като метнато на скара: сервира се алангле от Лизи. Ъх, на батя!... То не само присъства и се вълнува, но се натрупва и разрежда: наричам го емоционална градация. Американците, имайки за всичко термин, му казват goose bumps... Rata Blanca, "Tan Lejos de Aquel Sueño"; Богота, 18 май' 2019, видео. Чуйте сред песента солото на Валтер... Heavy Metal!
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
