- Нужна тук е мъдрост. Ето например как във философията Хайдегер, бидейки там културтрегерът, е завършеният шарлатанин, пухчето по вятъра. Какво е да се обидиш относно благинката, ала въпреки нея, нежели от нея? И те тази собствена обида, това двойно отрицаване, що ни за миг не се държи на положение, да, те това отлагане и падение, ведно с божем залязващите богове, всички богове: това е ресантиментът, е предтечата, е обреченият всякак Зигфрид, и едно всъщност възжелание, твърдение, себеобожание, изгрев, мечтанието за хюбрис; вместо нито да, нито да не облажаваш, казахме, благото. Та се заселва сред розови слончета ресантиманът и усяда в битие, намира мястото си, набеждава се, намества се тъкмо там, където всичко се започва: прирастът и розовите полемично слончета.
- Майната им на боговете! - възкликва Lzzy. - И нека, по дяволите, заживее свръхчовек. Стига сме се плюнчили.
(Виж и есето на Тер Браак' 1937.)
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
