Най-даровитият и обемен китарист в твърдия рок. Овладян е, усукан е в жанрова пълнота инструментът и композиционно, и хармонически, и технически, и емоционално, и откъм изобретателност и въображение на нивото като при класически виртуоз-интерпретатор (най-добрите трилери, които съм чувал на електрическа китара) ... Нищо машинно, нищо скаларно! Та той в своята значимост не е от маята на проходците, с които най-вече се свързва величието в рока, приемник е на Еди ван Хален (в легатото, тремолото, пицикатото, флажолетите и какво ли не), но избуява в оня бухнал, дъхав, топъл и съвършено изпечен хляб, с който душата ми се храни. Споменавам и неговия достоен по партниране колега, басиста James LoMenzo, разкошен музикант! Отривистият удар на Greg D'Angelo... Mike Tramp, певецът, е от особена категория. Незаменим по емоционалност, излъчване, присъствие, тембрална и физическа красота, интонационно съвършенство, сърдечност с никой друг рок-певец, ощетен е отчайващо откъм гласова мощ, динамика и диапазон, решителен недостатък... Великолепни, наситени с емоционалност и много минор, мелодия и хармония, пък носещи едно бодро настроение шлагери на White Lion. Концертът в "The Ritz", NYC' 1988 ми беше като пещера със съкровища. Насладете се на едночасовото видео и най-вече на сякаш запрения в кошара Вито. Един от малцината (Еди ван Хален, Джордж Линч), с които в класическия твърд без клавир рок втората китара става излишна. Е, дълбочина и тежест тук, разбира се, няма, нито (поради вокалния недоимък) градация, ала има обем, има илюстрация, топла атмосфера, романтиката не страда:
