Функция по презумпция (Мишел Фуко)

Спомням се, жив съм. Едно е да (мислиш, че) ти се уврежда или застрашава и дори да (мислиш, че) увреждаш или застрашаваш здравето си, друго е да правиш със здравето си компромис. Не искам. Мож' ли живя во истине отшелнически? Доколкото мога... Ала трябва да живея функционално! Вълнувам се тъй или иначе. Пък основанието да би мислил, че правиш или да мислиш, че волю-неволю би правил компромис със здравето си е недостатъчната смелост да се самоубиеш или живееш, недостатъчната мотивация, неоправданата (все-таки някаква) разглезеност, разположеност, философичността par excellence. Та на свой ред - нима подобна издъно философичност ще да е неоснователна! Живец. Космосът пречи, щом ракетата е крива. Опомням се, жив съм. Lzzy - моята танцуваща звезда! Угрижвам се, ах, търпелив, страхлив; безчестен, недостоен, виноват. Суетен. И не съм сакат. Спецификата на ежедневието ми, паниката. Не съм притиснат или преследван, отстоявам се, не се чувствам застрашен. Получавам, без да давам; може би отдавам! Не зная как, за да получа... да дам, как да поддам... Взаимно успокоение. Жалката моя отплата към автоматиката, безпрекословността на задължението до гроб. Жал ме е, без да ми е жал. Виждал съм как се погребва, ще ме погълне моментът и, живот и здраве, ще го изплюя, ще бъде веч далеч. Очаква се отчаяно от мен, смирено, примирено, помирено. Лошо е, лошо е наоколо, тежко е за всички! Синът му, дъщеря му... Има откъм поне две страни една-едничка - има кой, макар укоризнено, че уж се лишавам и пр... да се обърне към мен, поддържайки самочувствието ми. Как се обличам, подстригвам, бръсна, защо брадата ми е бяла, очите ми - хлътнали, как не се отоплявам, защо обезсмислих и продължавам да обезсмислям виното, зимнината, как по цял ден протича денят на (в смигване) "философа" - и защо не гледам телевизия, та питам злободневия, как нямам приятели, приятелка, съученици, състуденти, другарства от казармата, алъш-вериш, поне хазарт да играех... о, какви ги има! Имам съседи, казвам им, двама са в SIM-картата, другите там сте вие... други няма. Заваля го дъжд из ведро телефона ми, докато горе тичах. Аз съм герой! Ползвам отнякъде това старото, гальовното, дамското апаратче, устройва ме, може да ме потърсят за работа, да приема. Имам съседи, казвам им. С маркови облекла, парфюми, дъвки, коли, асансьор, аз съм спортист! Плащаме заедно чистачка, неизбежно е... както данъкът за жилището, сметките, здравната осигуровка, колкото и да се свивам в полза на храната, водата за пиене, Мрежата... Очаквам лошото, полулошото, пропиляното в предразсъдъци, но и подкрепата, умолявам се да ме надживее. Аз съм философ! Великото напразно. Поддържам зъбите си в състояние, когат' на младини ги обрекох. Зъболекарската професия - от малкото, що у нас си струват. Арменците бижутери и турците зъболекари. Нищо не ме свързва с тях. Не бива на глас да отвръщам, нека на глас приземя, обнадеждя; аз... нуждая се от надежда, от нещо, което да работя, върху което да работя, перспектива, дет' не си увивам сам... ами рупор. Свикнали са да не мълча, засягат ме с умишлен рефлекс, залавят се за мен, уморява ги да говоря, не спирам, засичат ме често-често в несведущност, фактическа; спорът ги галванизира. И стари, и млади. Същински кандилца! Това, виждаш ли, те спъва, туй следва да преодолееш! Избухвах доскоро, доскоро... Да изляза. Не ми се удава да напускам, без да напъна, че да заключа след себе си вратата. Натискам с душа и тяло, да, с ум и сърце, блъскам я да се затвори, въртя ключа изнизвайки се; правя я на трески, насичам я, насилвам, насилвам по бравата, натъртвам дланта си, бъхтя, наясно съм, няма да прокърви, няма и костици за счупване. Оставям наистина мозайка от премерено необмислени, озадачаващи думи, поле след битка. Безмълвие до следващия път, тягост - седмица, месец, два, три, прелиствам датите, наближавам поводите, трескаво ми е и неудобно: дали оттам или отсам, дали без разрешаване. Олеква ми, възстановен съм след петата минута, и разкаян; дълги дни на съжаление, отпускане в ръце, заспиване в ридание, непробудни нощи, събуждам се, протягам се блажено в уговорката да бъда хрисим, витая, разхождам се безметежно, плавания, молитви във вид на мантри. Свиква се. Моята възраст - моят тепърва враг! Староергенството ми. Като как и колко да не ме безпокоят? Предвкусвам готовността на опрощението, тревогата, че не съм лош, а особен, недоумението. Ето ги най-сетне резервите на радостта! Аз съм у дома, у дома съм!! Мълчание с усмивка - заричам се и се провалям. Просто нищо не свършвам. Спомням се, да, спомням си, че съм жив. 22 ян.' 2021, Шумен.