Сетивност и съществуване

Сетивността е плътта като съществуване, т. е. че рудиментарно сетивността е смъдността. Смъдността е, че образът е да не можеш да кусаш. Сиреч образът е зрителното, е нито слуховото, нито умозрителното. Кусността съответно е нито осезателното, нито обонятелното. Работата си е работа. Аз, слушайки, чувам това, което е край ушите ми; та, гледайки, виждам това, което е пред очите ми; пък, четейки, пиша това, което пише. Сетивност и съществуващо (смътност): че току, ето, аха да слухоулавям нещо, което кат' че ли е край ушите ми, моя работа би било какво ще чувам; та че току, видиш ли, съзра отнапред това, което е пред очите ми, моя работа би било що сетне ще видя; пък току чета което пише, моя работа е какво пиша. Ами въобще работа си е. Платоничната, изтощената (в отлив на живец) сетивност (че рудиментарно сетивността е смътността) взема неудовлетворението, вместо удовлетворението (хипостаза), за плътско, а битието - за чиста монета. Екзистенциалната криза обаче съставлява общностен, нежели да представлява родов (т. нар. "психоанализа") проблем.