"Локалност - защото така!"

(виж фрагмента ми "Ренормализацията - кому е нужна": link)

Взаимокомпенсацията в линейната структурна симетрия,

дето от "скоков процес" 

    (1) откъм как деконструктивният вход е в максимален Брентано и минимален Наш и е вход към окулярната, една безкрайно плътна точка, 

    (2) пък къмто как той, "ето го деконструктивния вход", е вече в минимален Брентано и максимален Наш и е вход към окулярно обективния, един оптимално плътен спектър,

    спрямо който максималният Брентано е ретроактивна неопределеност: 

че с това възможността по взаимокомпенсация е суперпозицията между 

    или несиметрия по Брентано и никакъв Наш, 

    или несиметрия по Наш и никакъв Брентано - 

суперпозиция, чийто колапс е нещо трето: попадането в "скоковия процес". 

    Ами това, в което суперпозицията колабира, е "скоковият процес" - 

"скоковият процес" не е това, в което суперпозицията колабира. 

    Лутането между човешката и професионалната страна трябва да се преобразува в шанс по надграждане от човешката за професионалната.

Ренормализацията - кому е нужна

(виж фрагмента ми "Линейната структурна симетрия": link)

    (1) Електрон със спинорно въртене

(тоест реалният случай, Уравнението на Дирак):

jћ (- ∂ψ/∂zt1 - ∂ψ/∂zt2 - ... - ∂ψ/∂ztn) Z / n

= [jћ Zα(r) ∂ψ/∂(r/c)] (z) - [ћZβυ ψ] (z) = const;

Z = 1; z > 1; |t1| = |t2| = ... = |tn|, 

позициите във външното време.

1, 2, ... n → ∞, номерацията на взаимодействената матрица.

Взаимодействената матрица е циркулантна

→ z = 1 (z > 1 няма как да се отреагира).

    (2) Електрон с екваториално въртене

(хипотетично уравнение за съпоставка):

 jћ (- ∂ψ/∂zt1 - ∂ψ/∂zt2 - ... - ∂ψ/∂ztn) Z / n = 0.

Взаимодействената матрица е нециркулантна

→ сплескване откъм полюсите

→ z > 1, има как да се отреагира,

потвърждава се.

    Дираковото уравнение служи по предназначение. Чудя се що за хора са, 

дето искат да ползват снайпера и за тояга! Ренормализацията си е ренормализация и няма общо с Уравнението на Дирак, тоест с квантово-механично уравнение, нежели с квантово-полево! Защо просто не се създаде една квантово-полева теория, щом е необходимо? А полевата квантова точка по дефиниция е с безкрайно висока честота и електронът не е и не трябва да бъде тази точка! Как ли чисто физико-математически, вместо ренормализационно (Дираковото уравнение, изостряне, или Дираковата делта-функция, заглаждане), се определя полевата квантова точка? Трябва из от циркулантната матрица Λ на Дираковото уравнение, щото да се извлече линейната структурна симетрия λ: det(Λ - λI) = 0 → ti = 1/λi, където ti са позициите във вътрешното време и отговарят не на |t1| = |t2| = ... = |tn|, 

а на вектор-ред на позициите, Ax; вектор-стълб на позициите, Ay; вектор-ред на радиусите, Abx; вектор-стълб на радиусите, Aby; константна матрица, M(n, n) = [1/n]; единична матрица, I(n, n); [Abx (I - M) Aby] / [Ax (I - M) Ay] = 0. Фокусът на вътрешното (с безкраен брой осциалаторни идентичности) време се явява една окулярна, една безкрайно плътна точка (независеща от размерността на циркулантната матрица). Че проблемът е, дето размерността на тази циркулантна матрица е безкрайна и че (в добавка) взаимодействията в нея са недостъпни. Истинското квантово поле е херметично; това, което наричат едно квантово поле, 

е всъщност математическо поле без физикален компонент, да, защото представя за пространствено-времева проницаемост диелектричната вместо "електродинамиката на движещите се тела". Но електронът според Уравнението на Дирак е пробна маса с екстра от пробен заряд, а според ренормализацията - "електрозаредена пробна маса". Квантуват извънетапно движението на електрона. Хереметизмът на квантовото поле обаче принуждава към етапност движението на електрона: ti = [k / (E - βλi)] ћr, едно собствено движение, истинската квантова електродинамика. Тях, заедно с Дирак, собствеността на въобще движението не ги вълнува - интересува ги движението изобщо: занимават се с Теорията на относителността и как да я квантуват. Ще ударят с един квант два заека - необходимостта от пробна маса и необходимостта от пробен заряд. Дирак се догажда за дефицита и нищо повече. "Локалност - защото така!"

Линейната структурна симетрия

Правилен многовръхник, A:
конструктивната симетрия е непоклатима.
Деконструкцията:
вътрешен фокус-образ, b;
център, O;
вътрешен фокус-оригинал, B.
----------
(1) [(A → b) & (A ← B)] = [(b ≡ B) ↔ B].
(2) (b ≡ O) → {[(b ≡ B) ↔ B] = B}.
==========
Аритметизация:
A → "многовръхник" (A1, A2, ... An);
b → средно аритметично [(1/n) (A1 + A2 + ... + An)];
O → "радиуси", |A - b|;
B → нула.
----------
Вектор-ред на "върховете", Ax.
Вектор-стълб на "върховете", Ay.
Вектор-ред на "радиусите", Abx.
Вектор-стълб на "радиусите", Aby.
Константна матрица, M(n, n) = [1/n],
разпределителната точка.
Единична матрица, I(n, n),
разпределителната мерна единица.
----------
(1) Index = [Abx (I - M) Aby] / [Ax (I - M) Ay] ≥ 0.
(2) (Index = 0) → елиптично сводим "многовръхник"
→ допуска интерполация
= линейната структурна симетрия.
==========
Физикализация:
периоди, A(A1, A2, ... An) = 1/λ;
λ, спектралните честоти
на взаимоидействена матрица Λ(n, n)
(симетрична с нулев диагонал);
det(Λ - λI) = 0.
Линейната структурна симетрия:
Λ е циркулантна.

==========

ti = 1/λi ↔ ti = [k / (E - βλi)] ћr

k, контрол | E, ресурс | β, интензивност

r, етап | ћ, квантовата константа

ti, супер- или субпериоди:

или в линейно-структурна симетрия

----------

Кючът към λi са ti - понеже при симетрия ti се сливат. А пък всяко λi е индивидуална характеристика, спрямо която се отправя системният ресурс. Тоест λi не диференцират ресурса. Диференцират отношението към ресурса. Но пък систематичното отношение към ресурса не може да бъде друго освен на съвкупното λi. Ами ето че λi диференцират съвкупното λi, онова, което при симетрия се представя пред всяко λi... Няма съвкупно λ. Има характеристично λ и съвкупно λi. Та λi са амплоа. Амплоато да бъдеш човек или амплоато да бъдеш повече от човек. Самото λ е амплоато като инвариант, качество: че λi са количествата λ.

    λ, осцилатор | Vi, собствен вектор → (Λ - λiI) Vi = 0 

→ λj(λ), осцилаторна идентичност.

    Знаменателят: че взаимодействената пъстрота (спектърът) е начинът, по който окулярът вижда в обектива ресурса; тоест големината на периода е с взаимопротивоположно значение при човешката {ti = 1/λi} и професионалната {ti = [k / (E - βλi)] ћr} реализация. 

    Забележка: отрицателният знак е скаларен, нежели фазов;

деконструкцията не може да оперира фазово.

    Та доведената докрай (та без перспектива) Насоченост по Брентано и доведеното докрай (та без стратегия) Равновесие по Наш: ами те съвпадат с линейната структурна симетрия, взаимокомпенсират се - това с моя текст искам да покажа.

    Брентано е пространен заради пространността изначало, пък Наш е сбит заради сбитостта накрая: понеже Брентано (суперпериод) - Наш (субпериод) е деконструктивният вход в пространство-времето. Ами Брентано доминира при човешката, Наш - при професионалната несиметрия: но и при двата режима доминантният период е суперпериодът. Наш се проявява в Брентано, защото времето се проявява в пространството.

    И ето го деконструктивния вход към пространство-времето - 

нещо, което Пол Дирак отказва на електрона.

    Конструкция се разобличава във взаимодействена матрица, 

чрез която конструкцията се оценява по вътрешна, нежели външна устойчивост.

==========

Емоцията като наука. - Пък електронът е честотна константно бучка на пространство-времето, нежели бучка пространство-време, нито бучка в пространство-времето: че при най-първото има зацепване и зацепването е спинорно. Майната му на електрона! Но защо не се предвид Дираковото уравнение обръща внимание чрез - опазил ме Господ през! - вътрешната аналитика? Майната ней - на вътрешната аналитика! Тоест защо физиците не уважат като такова самото уравнение, а му приписват математика, и не погледнат през него като през прозорец, вместо в обективна синтетика или обективна аналитика? О, ами защо, значи, се занимават с електрона и уравнението? Майната им и на двете! Както и на обективността. Понеже обективното е интерпретация, реалността не е какво - никакво е. Защо физиците... Защото така! Та векторът носи радиалните размери или нормиращите ги балансови, спрямо чието средно аритметично се излъчват радиалните, симетрията на чиято структура трябва да се измери: да се измери, 

без щото структурата да е ясна; и ето че това измерване се довежда от посредничещата за автоотнасяне матрица: единичната минус разпределително константната. Че балансовите размери идат, идат спектрално през матрица на взаимодействие.

Матрично организиране на труда

    jћ α(r) ∂ψ/∂(r/c), 

функция [ψ]

въртеливо [j² = -1] 

и поточково [ћ = const] 

се разпространява [α(r)]

спрямо център [r/c].

    jћ ∂ψ/∂t,

функция [ψ]

се върти [j² = -1]

поточково [ћ = const]

спрямо периферия [t].

    - β mc² ψ,

функция [ψ]

се събира [- β]

спрямо маса [mc²].

    ----------

[jћ α(r) ∂ψ/∂(r/c) + jћ ∂ψ/∂t - β mc² ψ] = 0,

Уравнението на Дирак, спинор.

    ----------

[jћ ∂ψ/∂r + jћ α(r) ∂ψ/∂t - β α(r) Λ(r) ψ] = 0,

Уравнение на ОБХЛЪЗГВАНЕТО,

спинорът СЕ ЗАВЪРШВА:

    jћ ∂ψ/∂r,

функция [ψ]

въртеливо [j² = -1] 

и поточково [ћ = const] 

се НАМИРА

спрямо център [r];

    jћ α(r) ∂ψ/∂t,

функция [ψ]

се върти [j² = -1]

поточково [ћ = const]

спрямо ЦЕНТЪР [α(r), t];

    - β α(r) Λ(r) ψ,

функция [ψ]

се събира [- β]

спрямо СЕБЕ СИ [α(r) Λ(r)].

    ----------

Уравнение на спинорното съглашение

(по Уравнението на обхлъзгването),

[jћ ∂/∂r + jћ α(r) ∂/∂t] ψi 

- β α(r) ∑ (k = 1, n) Λik(r) ψk = 0; i = 1, 2, ... n.

    Дираковият спинор съчетава диелектричната, гравитационната и пространствено-времевата проницаемост, но това не дава достатъчно основание за спинорно съглашение. Та достатъчното основание за спинорно съглашение се корени в магнитната проницаемост. Ами принципът на достатъчното основание е несъглашателски. Че магнитната проницаемост в Дираковия спинор е подтисната възможност. Съглашателският спинор се получава, когато из от Дираковото уравнение се изземе това релативистично потапяне...

    Диелектричната и гравитационната проницаемост изискват пробен обект, 

пък пространствено-времевата - не. Електронът - еталонът за пробен обект. Дирак по естествен начин го поставя сред пространствено-времевата проницаемост.

    Фотон удря електрон. Електронът по релативистично поведение реагира както трябва, но фотонът възбужда спинорния център. Зарядът и масата на електрона са постоянни - възбуждението се разсейва във вакуума. Обаче Уравнението на Дирак е устроено да интегрира вакуума, чийто покой е нулев, не и ненулев. Получава се в Уравнението безкрайна стойност и за заряда, и за масата.

    Електронът е портал към нещо друго... 

    Матрично организиране на труда:

α(r), отклик ("магнитна проницаемост"); ψ1, Senior Project Manager (k, честота на контрола | Е, ресурс); ψ, екип (n, брой | Λ, взаимодействие, интензивност β и амплоа λ); r, етап на проекта; t, екзистенциално време. Самият проект не присъства.

[jћ ∂/∂r + jћ α(r) ∂/∂t] ψi - β α(r) ∑ (k = 1, n) Λik ψk = 0; j² = - 1; ћ = const;

i = 1, 2, ... n; ψ1 = exp(jkr) exp[- j (E/ћ) t]:

t = ∫α(r)dr; α(r) = f[Λ, ψ1] = [α(r)i] 

→ ti[ψ1, Λ] = [k / (E - βλi)] ћr; det(Λ - λI) = 0.

ti(r) = [k / (E - βλi)] ћr.

Метод на извеждане: Separation of variables via a plane-wave ansatz.

    Матрицата на взаимодействието Λ(n) е реална, симетрична, с нулев диагонал и е с номерация - номерата на участниците в системата. 

Но взаимодействията определят амплоата ("честотите") λi към системата, да, чрез характеристичното уравнение на матрицата: det(Λ - λI) = 0, n корена. Пък собствените вектори Vi(n) на матрицата - към кой номер участник при съответното амплоа системата на взаимодействие натежава: (Λ - λiI) Vi = 0. Отрицателният знак на числовите стойности е скаларен, нежели фазов. λi = f[Λ(n)]. Амплоата практически се (ведно с номерацията) определят по числения метод Symmetric QR algorithm.

    Целта е как при константите k, E, β, n: Λ да се конструира така, че t(r) при r → 0 да се симетрира максимално плътно около нулата: тоест циркулантна матрица (едностъпково изместване по редове / колони, еквипотенциалност, "Кръгла маса").

    Индекс за несиметрия: пъстротата на взаимодействие не трябва да бъде с цената на привилегироване - ами това е изискване за линейно-структурна симетрия, защото всяко подмножество на естествения числов ред (не и просто на естествените числа) е кръгово: съединяват се двата края на дъговия спектър.

    Индекс за линейно-структурна несиметрия: матричното центриране на скаларните разстояния се разделя на матричното центриране на базовите стойности. Линейно-структурна симетрия: всяко множество от линейно балансирани реални числа е подмножество на естествения числов ред 

(не и просто на естествените числа).

    Вектор-ред и вектор-стълб на базовите стойности:

A = [t1, t2, ... tn]; B = [t1]

                                     [t2] 

                                     [...]

                                     [tn].

    Вектор-ред и вектор-стълб на скаларните разстояния:

L = [|t1 - T|, |t2 - T|, ... |tn - T|]; M = [|t1 - T|]

                                                             [|t2 - T|]

                                                             [...        ]  

                                                             [|tn - T|]; 

T = (1/n) ∑ (i=1,n) ti.

    Матрица на центриране:

O (n x n) = [1 - 1/n,  -1/n,   ...  -1/n  ]

                   [-1/n,   1 - 1/n,  ...  -1/n  ]

                   [...                                   ]                        

                   [-1/n,     -1/n,   ... 1 - 1/n].

    Индекс за структурна несиметрия

    (индекс на привилегироване):

Index = [(LO) (OM)] / [(AO) (OB)] ≥ 0.

Числителят "сходира" средната аритметична стойност, а знаменателят я относно "нулира"; пък геометричното отстояние на средната аритметична стойност от абсолютната, закотвяща уравнението нула се равнява на аритметичната несиметрия. Симетрията е изкривяване на аритметичното пространство върху самата абсолютна нула. Че "Кръглата маса" при несиметрия не е където трябва да бъде и е деформирана.

    Обобщение. - Силовият удар е ускорителен, та е с външно време да се развие скорост изобщо. Пък фотонният удар е неускорителен, та е с вътрешно време да се развие скорост на електрона. Обаче вътрешното време на електрона е мигновено за навън. Че Дираковото уравнение изразява едно масивно кълбо, което с непроменлива скорост се върти хем около центъра си, хем спрямо периферията си, които принадлежат на тъканта му и които го свързват със Специалната вместо с Общата относителност, понеже Общата се нуждае от пробен обект, а за еталонния пробен обект, какъвто електронът е, пробен обект няма. Фотонният удар не само че измества електрона, но и го възбужда. Възбуждението мигом се разсейва към периферията, за да се запазят масата и зарядът на електрона, електронните съдържания. 

Но Дираковото уравнение интегрира теоретично към електрона периферията, без да може да изрази разсейването. Нарича се това Дираков парадокс, който зове, щото към една обхлъзгваща електрона периферия - 

за да се входи в матричното организиране на труда.

Дълбокото поле

    Ами полевата проницаемост се корени в:

електрически заряд -> диелектрична проницаемост (материална);

маса -> гравитационна проницаемост (абсолютна);

спин -> пространствено-времева проницаемост (абсолютна);

|1| exp[I (ω/2) t] = |1| exp[- I (ω/2) (|1|/c)]^

-> магнитна проницаемост μ = k - 1/k (управляема):

    |1|, условната единица;

    I, дълбочинната единица;

    условно ω = const > 0, ъгълова скорост 

на засрещащо себе си усукване;

    условно t = const > 0, времето, 

щото да се прониква в засрещащо себе си усукване;

    условно c = const > 0, скоростта на разпространение;

    t' = (k - 1/k) ω = 1/c' > 0; k ≥ 0 (преходен аргумент);

    t', безусловно времето, 

щото да се прониква в засрещащо себе си усукване;

    c', безусловно скоростта на разпространение. 

k = {t'/ω + √[(t'/ω)² + 4]} / 2 

-> μ = t'/ω, време за единица засрещащо себе си усукване

(дълбокото поле):

магнитното поле се завихря (+) 

с по-голяма или по-малка центростремителност 

или се раз-вихря (-)

с по-малка или по-голяма центробежност. 

    Граничният случай, фазовото "обхлъзгване": 

t' = 0 -> |1| exp[I (ω/2) (t - |1|/c)].

----------

^ Спинор, който съдържа собствената си динамика

(електрическият заряд, масата и спинът са ирелевантни).

----------

Въпросът е как да се управлява t',

тоест как центърът на стандартния Дираков спинор

да се интензифицира (t'↑) или деинтензифицира (t'↓)

(предвид че електрическият заряд, масата и спинът са непроменливи).

Та центърът на стандартния Дираков спинор се свежда до 

баланс на спинорното усукване:

вертикална поляризация на фероелектрична подложка

-> поляризация на слой топологичен магнитоелектрик

(центровете на спинорите 

в топологичния магнитоелектрик 

са обобщени в облак);

че върху центъра на стандартен Дираков спинор 

се прилага електрическо поле външно, 

понеже центърът, бидейки дивергенция 

на магнитната спинорна кинематика, 

притежава електрически характер.

    Multiferroic Piezo-Transducer Chip,

10 mm x 10 mm x 0.5 mm,

50 - 150 V DC през дебелината,

0 ≤ μ = f([V]) ("инфлексно нагоре полягане надясно") по хоризонталa |

10 - 50 GHz AC 1 - 5 V peak-to-peak,

0 > μ = f([GHz]) ("обърнат хълм") по хоризонтала;

≈ $3000 (MSE Supplies LLC, 12 авг.' 2026).

Забележка: μ < 0 се постига, 

като честотата влияе магнитно на спинорите в материала 

и електрически на облака, 

който пък поради дивергентния характер на центровете 

притежава електрическа инертност.

----------

    Средата трябва собствено да упражни 

върху пасивния Аз ценностен натиск,

за да се разцепи екзистенциалният спинор

(пък отрицателната стойност е "кладенчова",

средата се явява сенсибилно).

    Матричното организиране на труда

(Multiferroic Piezo-Transducer Chip).

    Екзистенциалният чип е Бутилка на Клайн

(отрицателната екзистенциална проницаемост е белег, 

дето екзистенциалната Бутилка на Клайн от 4D е снизходила в 3D).

    Ами Бутилката на Клайн обуславя самите спинори външно.

Или маса, или магнитна проницаемост

    Че как в равнина от проницаемост: как се попълва точкова пробойна? Ами чрез завихряне: нулево откъм безкрая и пълното при целта; и колкото по-спешна е пробойната, толкова по-силно е завихрянето; проницаемостта е свързана с бързина на разпространение, нежели с някакъв си "етер". И ето че магнитното поле от "кълбочестотен електрозаряд"^ е със спинорна кинематика, тоест това е дивергенция собствено, динамика собствено. Та динамичният тензор е отрицателна дивергенция, динамичният спинор е отрицателна гравитация. Може безмасово да се възлезе къмто динамичен спинор. Спинор, който съдържа собствената си динамика.

    |1| exp[I (ω/2) t] = |1| exp[- I (ω/2) (|1|/c)]:

        |1|, условната единица;

        I, дълбочинната единица;

        ω, ъгълова скорост на усукване;

        t, времето;

        c, скоростта на разпространение.

    ----------

    ^ Центърът на стандартния Дираков спинор;

та е динамичен източник на магнитна кинематика.

    P.S. Инженерната полза да се управлява магнитната проницаемост, 

нанотехнологии против инертните ограничения (масата):

    - загубите в електрическите машини от магнитната проницаемост;

    - метаматериали за радарна невидимост;

    - безполупроводникови компютри, свръхбързи.

Полевият смисъл: точка без маса

    (1) Точка "q" със скорост "- d/dt" в поле "μ"

= точка в пространствено-времеви вихър:

rot B = - μ dq/dt, поле от вектори.

    (2) Точка "2[4π(1/c²)²]" с натиск "T" в поле "G"

= точка в пространствено-времева пихтия:

G = (8πG / c⁴) T, поле от тензори

(c, скоростта на светлината във вакуум).

    (3) Точка "modus" с ниша "T" в поле "K"

= точка в пространствено-времеви съсъд:

Δ[G(P)] = K ⊗ mod(T), поле от спинори, 

матричното организиране на труда.

    Забележка:

Δ, оператор за дискретно диференциране;

P, оператор, който извлича от гравитационното поле масата,

ограничавайки я пространство-времево,

P = {1 / [(8πG / c⁴) T]} Δ[G(P)] = {1 / [(8πG / c⁴) T]} [K ⊗ modus(T)];

K, Бутилка на Клайн.

    Някой ще оспори (1). Ще оспори и дето T и G не са индексирани "μν" (μ, ν = време, пространство x, пространство y, пространство z) ... Електрически заряд със скалар "q" се движи "t", време -> dq/dt. Завихря "rot" се около "q" магнитна напрегнатост с вектор "H" -> rotH. "H" не е магнитно "B" поле - трябва да се въведе магнитна проницаемост "μ" -> μH = B, което също е вектор. Пък "μ" е и средата, в която "q" се движи -> μ dq/dt. Тоест "dq/dt" в "μ": ами вектор е, движи се спрямо "-" не себе си, нежели спрямо "+" себе си. И ето че в току-що разкрития смисъл се получава rot B = - μ dq/dt... Та с индексацията "μν" смисълът се закрива.

Долу ОТО!

    Или (1) "конструкция в структурна метрика"

= "модалната сума от метрична конструкция",

или (2) конструктивна метрика, 

Общата теория на относителността.

    А. (2) изразява огъване ИЗ-общо на пространство-времето - 

ами (1) трябва да изразява огъване на огъването на пространство-времето, 

огъване ВЪ-обще.

    Б. (2) притежава ширина, дължина и височина, които са "напоени" с време; 

а (1) притежава и дълбочина, която "изсмуква" от трите времето.

    В. Конструктивна метрика -> структурна метрика: 

"модалната сума от метрична конструкция" 

= "конструкция в структурна метрика".

    Г. Оператор, който заскобва разстоянията на (2): 

разпределението на масата се извежда пред скоби; 

тоест трябва, щото в (2) да се появи "масив".

    Д. (2) Няма начална конструкция - има конструктивна метрика. 

(1) "Масивът" не подлежи на интегриране - 

а на модално сумиране; 

за да се получи, че "конструкция в структурна метрика" 

= "модалната сума от метрична конструкция".

    Е. Гравитационен масив [(8πG / c⁴) Tμν]^

->^ модална енергийно-импулсна конструкция

в пространствено-времева граница

(имплозия, експлозия)^^^.

    ^ [(8πG / c⁴) Tμν] P^^ -> Gμν(P) = (8πG / c⁴) Tμν ∑P.

    ^^  Оператор, който извлича от гравитационното поле масата,

ограничавайки я пространство-времево.

    Забележка: масата е разпределена непрекъснато.

    Механизъм:

а) локален наблюдател;

б) присвояване;

в) рефлектиране.

    ^^^ Енергийната, времевата 

и съответно импулсната, пространствената компонента.

    Ж. "Gμν = (8πG / c⁴) Tμν" & "Gμν(P) = (8πG / c⁴) Tμν ∑P" 

-> P = {1 / [(8πG / c⁴) Tμν]} Δ[Gμν(P)];

Δ, оператор за дискретно диференциране;

Δ[Gμν(P)] = K ⊗ mod(Tμν);

K, Бутилка на Клайн.

Масата изпада в реципрочност: 

че инвариантът се преобразува в междумодално ∑P съ-общение;

та операторът P пише (в имплозия) съобщение за съ-общение (в експлозия).

----------

Легенда. Полето, състоящо се от:

    - вектори, е вихрово;

    - тензори, е пихтиесто;

G, проницаемост; 8π / c⁴ = 2[4π(1/c²)²], сферичен фотон;

1 = hω / 2π = rc²; ω, цял спин; r, условен радиус;

c, скоростта на светлината във вакуум; 

Tμν, разпределение на масата;

Gμν, разпределение на пространство-времето;

Gμν = (8πG / c⁴) Tμν, 

Уравнението на Общата теория на относителността;  

    - спинори, е съсъдно; Gμν(P) = (8πG / c⁴) Tμν ∑P;

понеже спинорът не може да изстъпи в поле иначе

освен като Бутилка на Клайн.

    Кое стои по-горе от ОТО?

Матричното организиране на труда. 

Аналогия

    "Има инъ сила..."

    (1) Електрически точков заряд Q с конвергенция R:

конвергент^ Q/R² & пробен електрически точков заряд q

→ Кулонова сила, пропорционална k на (Q/R²) q;

сферично електрическо поле E 4πR² = Q/ε, 

електрозаряден център в диелектрична проницаемост

→ k = 1 / 4πε = const.

    (2) Точкова маса M с тензорика^^ Tμν:

тензор Gμν & пробна точкова маса m

→ гравитационна сила, пропорционална G на Gμν m;

сферично гравитационно поле Gμν 4πR² = [(8π / c⁴) Tμν] G,

гравитационно-енергиен център в пространствено-времева проницаемост

→ G = (c⁴ / 8π) (Gμν |> Tμν) = const; 

|>, обръщане (обръща се посоката на структурата): Gμν |> Tμν = const.

    ----------

    ^ Обратната посока на конвергенция

(тоест на насочено сближаване префактум). 

    ^^ Обратната посока на тензор

(тоест на насочено сближаване постфактум).

    Забележка: Q ↔ M: 

"двустранна сферична повърхнина 

с единично енергиен, с честота f, радиус r (сферичен фотон)"

= 2[4π(1/c²)²] = 8π / c⁴; 1 = hf = rc²;

h, квантовата константа; c, скоростта на светлината.

    Извод: въпросът защо Общата теория на относителността,

Gμν = (8πG / c⁴) Tμν, прикрива понятието гравитационна сила.

Отговорът е: защото гравитационната сила довежда метрика.

Ами ако не довежда? Например че в безостатъчната синтеза между четирите глави от главното решение (спин | заряд) на Дираковото уравнение се довежда Бутилката на Клайн като атрактора на пространствено-времева инертност; една гравитация, която се заключава тъкмо в това, че въпросите бъдат с възлов характер. Що за сила? При положение че настоящият текст не представлява конструкция, 

а монолит, и че тъкмо защото настоящият текст не представлява конструкция, възлите "тук" не са топологични, а подвъпросни. Атрактова сила. "... for the devil is come down unto you, having great wrath, because he knoweth that he hath but a short time" (Revelation 12:12, King James Version).

    Рамковите цитати са съдържателните полюси, чрез които Силата се назовава.

    Че въобще въпросите с възлов характер, нежели обичайните представи, биват деструктирани конструктивно: ами за да се получи Общата теория на относителността; тоест организиращата сила, на която частната, нежели специалната относителност принадлежи, отстъпва зад метриката, вместо да се изстъпва предметричната структура.

    Матрична организация на труда: Няма как да си върша работата, 

щом които трябва не ми съдействат - и няма как те да ми съдействат, 

щом не си върша работата. И ето че метриката остава в подножието - понеже излезе ли на преден план, подхранва се парлама.

    Senior Project Manager-ът, сплотявайки матричната организация, изпада в Ръселов парадокс. (Ами Матричният парадокс клони към Ръселов парадокс, който се въплъщава от Senor Project Manager-а; тоест ако самият Senor Project Manager беше конструкция, щеше Senor Project Manager-ът да представлява Ръселов парадокс.)

Моментът свързаност

Че от мигом виртуализиращ се фотон се мигом ражда със съответния към енергията интензитет суперпозицията на електрон-позитронна двойка, атракционът. Щеше тази суперпозиция да бъде една празна повсеместност, 

ако виртуалният фотон беше вечност. Ами честотният фотон отговаря на формирания посредством честотен квадрат кух торус, пък виртуалният фотон отговаря на Клайновата бутилка. И разликата е, че кухият торус, бидейки числовата нула на топологията, изисква дълбочина със своето вътре-вън, 

пък редом с ширината, дължината и височината, тоест обречен е атракторно на Клайновата бутилка, - но честотният фотон нито е обречен на виртуалния. И тъкмо с отсъствието на обреченост се подклажда ренормализация, една вяла атракция. Какво ли обаче е истина в атракцион? (1) В качеството си на пространствено-времеви атрактор кухият торус е Бутилката на Клайн. Тоест: (i) dx/dt = f(x, t); 

(ii) A(x, t) = lim (t → 0) F(X, t); (iii) A(x, t) ≡ K; x, физично пространство; t, физично време; X, крайно състояние на x; A, кух торус; K, Бутилка на Клайн. (2) За да има истина, нежели "практиката е критерий за истината": то трябва въпросите да бъдат с възлов характер. Тоест: X. Забележка: кухият торус е числовата нула на топологията. Изисква се дълбочина чрез "вътре-вън", редом с ширината, дължината и височината → Бутилката на Клайн. Дираковото уравнение завръща суперпозицията електрон-позитрон към нейното начало, навявайки спинорно за Бутилката на Клайн. За да се доведе моментът свързаност къде? Да, при Франц Брентано, дълбочинната интерсубективност, общение вместо общуване. И ето неподкладената ренормализация: ренормализацията, която се държи на положение от общението. Та в безостатъчната синтеза между четирите глави от главното решение (спин | заряд) на Дираковото уравнение се довежда Бутилката на Клайн като атрактора на пространствено-времева инертност; една гравитация, която се заключава тъкмо в това, че въпросите бъдат с възлов характер.