Аз сега съм на 52 (30 окт.' 2024).
(Стихосложението, пунктуацията и правописът са от книгата "Яна Язова - Събрани стихотворения", изд. "Изток - Запад", 2023; д-р Петър Величков, събрал и разчел текста, уводни думи, бележки...)
Сдвоените за ехо-ефект четиристишия... Нека прочета стихотворението "Плач над България" (1931). Защо "над"... ще видя защо.
[България, с коне свирепи в златни
юзди не хвърка ли в полета, пълни с клас?
Или - изтегната в градини ароматни?
Узряват плодовете и ти си във захлас.
Изопнах на сърце си силни струни -
народ, земя и слава да възпея.
Със твойте хали, смъртоносни буни
бунтовна огън-обич да развея.
Преминах младостта си теб да стигна.
Възсепна се сърце ми един ден;
и черно було пред очи ми вдигна;
Родино моя, цяла бе пред мен. -
Настана миг, когато планините
се срутиха на пясъчни плата.
Изригнаха вулкани и в струите
на огъня си грабнаха света.
В страх моето сърце се разтрепери...
когато замълча - като навеки,
една пустиня душна се разпери,
пробродена със козешки пътеки.
Всред нивите големи блата вряха,
а лесове до дъно покосени.
На купчини тук-там селцата мряха,
и дни, и нощи в сън тук бяха спрени.
"От теб ли чаках скиптър и корона?! -
Заглъхнал глас трепереше от злоба. -
За мойта песен где ще съградиш трона?" -
А ями чакат... Във яма влажна - гроба.
Над цял свят тебе със звуци щях да нося,
а ти не си ме искала дори.
Със тебе в дрипи трябва аз да прося -
и глад, и студ - да не ме умори.
Свирепа мъка, що сърце изгриба,
земята ти ще впепели с пожар. -
Родих се в крайна, просешка колиба,
а трябваше да бъда тука цар.
Не знаете да постелете с рози
вий пътя, да ме чакате с победни знамена.
На пясъка ви аз не ще сградя чертози
и няма герб да вдигна с наште имена.
А бавно из земята, срещу мене,
изникват сенки. Мойте братя клети...
Прииждат старци със сгънати колене,
накъсали приветствени букети. -
С гнили рози, листи недозрели,
обрани всички в скъдната година.
Смъртта, що не пощяла, всичко взели -
и носят ми те моята родина.
Сметта в ръце смирено ми сложиха,
със усмех блед на стари си лица.
И мойте песни бърже се стопиха
със пулс на мощни, огнени сърца.
И огънят у мен, кат тях, изстина -
запален огънят на много жъртви.
Те чакали са жадни дъжд в пустиня, -
а гръм съм аз, но те са вече мъртви.]
Ами реториката с последните два стиха е впечатляваща.
Ще отбележа тристишната пряка реч. Взета е сякаш от проза и скрито е вградена в непряката на стихотворението. Та:
"За мойта песен где ще съградиш трона? -
А ями чакат... Във яма влажна - гроба.
Над цял свят тебе със звуци щях да нося".
Поетката излиза тук от ритъм, за да развали впечатлението по напевно стихоплетство. И нима мога да я, значи, улича в наивност? Нали е все още девойка...
И кажа: да, една патриотично-социална поезия, у която обаче отсъства дълбочинност на чувството, а и на погледа; никакви достойнства извън как постъпателно нараства огорчението - или пък извън самата образност.
Само че ако, вместо антипародия, тази (съп. с антиутопия) поезия беше една наистина патриотично-социална поезия... Няма начин, начин няма благоденствието да се преработва за благосъстояние. "Отче наш, Който си ЗАД небесата!" И ето я дълбочинността на чувството чрез погледа, а и на погледа чрез чувството - присъстват "над" с плач, мила моя.
