25 май' 2023, Шумен. Екземпляр от Събраните стихотворения е вече при мен! Всяка фраза е със свой ритъм. Не стих по стих, а фраза по фраза. Че фразата или е по-къса от стих, или се припокрива със стиха. Низ от фрази. Пък със стиховото разграничение се бележат големите паузи... Че втурнеш ли се по ритъма на фраза, сблъскваш се в ритъма на съседната фраза като о вълнолом... Та ключовият момент към цялостната ритмика, тоест към хармонията на звучене, е темпото. Стиховете на Яна Язова са написани да звучат в много, много бавно темпо и трябва съответно да се четат в много, много бавно темпо. А устремът е закодиран в музикалния термин rubato. Ами бавно темпо, което се забързва съобразно изискването на фразата и отново се забавя - и спира дъха си стих по стих. Това не са тактове - това са стихове! Но едно е да слушаш музика от Моцарт, друго е да слушаш музика от Вагнер. Ритмиката в стиховете на Яна Язова бих оприличил на тази във Вагнеровата музикална драма "Тристан и Изолда". И че дотолкова отзивът от Валентина Радинска (в Приложението) звучи в безнадеждно сбъркана посока: как, видиш ли, "стиховете в първата и книга са изключително неравни, силата на чувствата и богатството на въображението се сблъскват с абсолютната безпомощност пред словото; ритъмът не и се удава, в речта и се промъкват твърде често архаизми (които може би в романите 'Левски' и 'Бенковски' също се 'промъкват' - бележка моя, Йордан Йорданов). Тя не владее стиха, но самата е владяна от стихии (стих-стихия, нима е просто каламбур - бележка моя, Йордан Йорданов), от необуздани светове, чиято ефимерна плът се опитва да облече в поетична реч."
"Замря в заглъхналата вечер и последният камбанен звън.
Куп мокра пръст на твоя гроб... Притиска ли? - Студена?
Дойдоха много с нас, но сенките им веч потъват през оградата навън.
Дойдоха много с нас. Туй тъпо примирение!... Душа ми, разрушена,
очи ми ослепели. Уши ми звук веч не допира.
Каква е тази бездна тук, пред мен!... Пропадам! Сърце ми не разбира...
И в тоя тъмен смут треперя цяла. Дотук! А по-нататък?
И отговор - не казвай! Зад гроба ти, зад тебе, нищо ме не чака.
Тука кой простена? От жал? Не... От копнеж! Ти - горещо сладък
копнеж! Но не над гроб ли ний горим? Лудост в тишината писна и заплака.
А огънят в кръвта ми в пара се развея... Млечен дим.
Плътта догасна в мен. На гроба ти без пламък съм простряна. Да спим!
О, нищо не мисли, ти нищо не мисли - да спим, да спим!
И дълго тъй лежах, и зъзнех, и треперех - само куп пепел догоряла...
Но... Утро - утро ли пролазва? Лъчи ме с топлотата галят. Земята е огряна...
Клепачите ми трепват. Небето - в свежест то блести. Росата разцъфтяла
по сочни и разтворени цветя, по зрели листи. Изправям се зашеметена...
И слънцето ликува над смъртта, горят ме радостните му лъчи.
Потрепвам... Озъртам се. Виждам, виждам! Не са умрели моите очи!
Събудена, разтърсена извиках... Възторг, гореща сладост!
А вик - като моя вик - отнейде се обади. Ти? Ти!... Ти? Докосна ли лъчите?
Но ти! Ти?... Не, туй е моят, моят вик! Викът на твойта бурна радост
от слънцето, - когато беше... жив. Възкръсват същи дните на минатия път.
На твоя огнен дух
вика, вика на твойта радост пред изгрева аз чух!
Но... тоя вик от моите уста? Устата ми, че още те от звука му треперят.
Сърце - нали се то пробуди? Не тръпна веч и не замирам.
Ааа! Ето - ти се вмъкваш в моята душа! Сърца ни! - те пак ще се намерят.
Да, слънцето... Гори... И ний - едно сме ний сега сърце. Разбирам.
С длани гръд, разбудена, притискам. Прегръщам тебе в себе си и тръгвам, и горя...
Накъде ли - накъде? Със тебе към живот, към вечен изгрев ще вървя..."
Яна Язова, "Любов"
