За мене
Нежна, о, тъжна любов, дали ме познаваш, певец?
Вечно сама, аз не пиша за среща, за бурна разлъка.
Както в кутия затворен, бърз полски щурец -
аз съм родена, отрасла в тъмница безока, безръка;
беден съм, мрачен затворник - беглец,
и моята мъка е бедна, затворнишка мъка.
Мъка на дните без слънце и въздух, и злак;
мъка на бито тяло, изранено, от влага изпито.
В глад скърца под моите думи и търси зъб як.
Песен - на стъпките в зимника свършени хромо, убито.
Там, под бесилката, в гробния мрак...
Песен - сънят на осъдени: гърло във примка превито.
Вече не питайте грубо защо си отсичам,
късам аз своите нервни и мрачни куплети -
викам над всички гърла озверели, що свои наричам.
В говор, по-бърз и граблив от скръбта, са излети
моите думи; в тях грохот на в прах разрушени скали си повличам,
крясък на птици при полети хроми, от близка смърт хладно обзети.
Силен глас; спомням ви, будя ви, сън ви премазвам
с бързите бури внезапни, със жега, със мълнии, слънце и град.
Чуми ме грабват - аз прием им лош не отказвам,
често, макар и да мисля за вас, тез, що си кряскат на моята буря със яд.
Над равни ви песни, които над мъртви се пеят, аз зло заприказвам,
грубо и тежко със моите сенки, едничките живи за свят.
Моята скръб от нощта на живота във страх ме гнети.
С глас и неравен от ужас аз будя мъртвешкия сън.
Хлопват прозорци: "Кой луд пред вратите говори и нощем крещи?" -
Ходя безсънна и моят глас гони страха ми със ясен си звън.
Аз чакам да тропнат отдавна ръждивите ваши врати,
страх да ми млъкне, прогонен от хората вън.
Яна Язова
