Стихотворението
"Ще бъда!...", последното (смята се) на Яна Язова, се предшества -
и не само по хронология, но и по
съществуване - от стихотворението "За мене": че не в историческата, а във вълновата функция
се затваря смисълът... Та това е чиста проба сюрреализъм в особеното, и
наше, българско, преображение, което Яна Язова дава... Пък ето че доктор Петър Величков, Възкресителят, отговори на моето заключение, казвайки, щото... "характерно
за нея. Още първото й публикувано стихотворение от 1930 г. (била е на 17 - б. м.), подписано с
инициали Л. Г. ('Пред зима', как функционирането е в начално положение: природно положение за историческата функция и екзистенциално за вълновата - б. м.), очертава рамките на по-късните й творби... За сюрреализма й пръв писа проф. Михаил
Неделчев."
20 май' 2023, Facebook.
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
----------
Във тръпен студ дърветата присвиха
в градината оголени клоне.
Мъглата се промъкна над стрехите
и сребърни воали разпростря ("е" - б. м.).
Заспалите под покривите врани
сънуват сън, настръхнали в студа,
че може би се носят над долини,
осеяни със пролетни цветя.
И аз, кат тях, смразена под стрехата
надвиснала, затрупана в снега,
през своя блян съзирам светлината,
понесла триумфално пролетта.
За мене
Нежна, о, тъжна любов, дали ме познаваш, певец?
Вечно сама, аз не пиша за среща, за бурна разлъка.
Както в кутия затворен, бърз полски щурец -
аз съм родена, отрасла в тъмница безока, безръка;
беден съм, мрачен затворник - беглец,
и моята мъка е бедна, затворнишка мъка.
Мъка на дните без слънце и въздух, и злак;
мъка на бито тяло, изранено, от влага изпито.
В глад скърца под моите думи и търси зъб як.
Песен - на стъпките в зимника свършени хромо, убито.
Там, под бесилката, в гробния мрак...
Песен - сънят на осъдени: гърло във примка превито.
Вече не питайте грубо защо си отсичам,
късам аз своите нервни и мрачни куплети -
викам над всички гърла озверели, що свои наричам.
В говор, по-бърз и граблив от скръбта, са излети
моите думи; в тях грохот на в прах разрушени скали си повличам,
крясък на птици при полети хроми, от близка смърт хладно обзети.
Силен глас; спомням ви, будя ви, сън ви премазвам
с бързите бури внезапни, със жега, със мълнии, слънце и град.
Чуми ме грабват - аз прием им лош не отказвам,
често, макар и да мисля за вас, тез, що си кряскат на моята буря със яд.
Над равни ви песни, които над мъртви се пеят, аз зло заприказвам,
грубо и тежко със моите сенки, едничките живи за свят.
Моята скръб от нощта на живота във страх ме гнети.
С глас и неравен от ужас аз будя мъртвешкия сън.
Хлопват прозорци: "Кой луд пред вратите говори и нощем крещи?" -
Ходя безсънна и моят глас гони страха ми със ясен си звън.
Аз чакам да тропнат отдавна ръждивите ваши врати,
страх да ми млъкне, прогонен от хората вън.
Ще бъда!...
Дори да нямам тука гроб безшумен,
да нямам вече близки, врагове,
при тебе ще останат мойте думи
и моят дух, превърнат в звукове!
Легендата на всички ще разправя,
записваните в мрака писмена.
И който тръгне, няма да забравя,
че се върви и в бурни времена!...
Ще бъде минало, каквото страдах.
Изминат ще е главоломни ход.
Затуй, че устоях и че не падах,
ще ме обича целият народ!
Възхитителният стил на Яна Язова - това се подчертава от проф. Инна Пелева - се отключва в личните текстове (писма, дневник). И ще цитирам от Уводните думи на доктор Петър Величков, "Събрани стихотворения", Яна Язова:
"'Ти знаеш добре, че Александър Балабанов е този, живият човек, силният, големият човек, който изведе сянката Мо из царството на призраците. Ти и всички отлично знаете, че Яна Язова е призрак, един пламък от онзи свят и няма нищо човешко.
Не ти, а тя е оградена само със сенките на своите радости, а ти за едно далечно бъдеще мислиш, което, за моя скръб, е невъзможно. Защото когато Мо угасне, мой безкрайно любим Боже, за смях на сегашните му мисли, ще продължават и радостите, и скърбите с някоя Мария или Анна, или коя да е, както казва Багряна...'
Из писмо на Яна Язова до проф. Ал. Балабанов,
писано в Сухиндол на 21 август 1931 г. в 12 ч. на обяд"
