Вместо беседа

Зная се, държа се по естеството си с теб открито, безкористен съм и винаги (поне на думи и намерения) съм готов да се отзова, нищо не искам от теб. Гнусно ми е, дето - заради тези качества - получавам и не отказвам, и най-вече от родителите си. Та ако бях прикрит, користен и безпардонен някакъв грабител, щях да се опирам на материално самочувствие, щях просто да се люшкам между плахост и хищничество, нежели да тая страха. Не зная кое у мен ти би предпочел. Може би средното... Не зная какъв си. Но какво е любящият господ? Богославие. "Животът е дар и не се определя по никакъв начин от страховете." Как Го няма любящ? 1 Коринтяни 13:4-8. Лудостта на господнята любов не иде от човека, а от господа; и тъкмо остатъчната лудост на любовта кара човек да се информира за господа. И ето мъртвия господ: богословие = Lzzy, че "дяволът раздава дарбите, а господът служи за оправдание"; или византийския комплекс, богословието като богославие, че "господът, видиш ли, раздава дарбите, пък дяволът опорочава съгласуването". И се търси у "господа" справедливост и ценностна опора. Осланяме се, ние, българите, на оправност - противното им. Животът ни е ирония, нашата ироничност не ни въздига от, сваля ни към живота. Причиняваме един на друг нечие щастие. Чие? На децата на България ли? Кои "там" са те? Или тесногръдието на евдемониите (нямам предвид изложението ти) ... Бива да дирим помежду ни общностна харизма, частните курсове, рекламата, консумативната истерия, самия коледен дявол, информацията, фактите, класациите, технологиите, маниите, 3.14, възможността за съпричастие - за да бъдем с това справедливи и бъдем ценностни; и производителни в съвременния свят. И за да бъдат щастието и любовта нам повод за живот, една посредственост, един безметежен грунд за елитарност, смисъл.