от Яна Язова
Седя на пясъка горещ.
До моите колене синьо, мокро
Морето лази, шумно иде пак.
А вечерний полузрак
Запалва свещ по свещ
В небесните простори.
Горя със някой жив човек да поговоря
За мен, за теб, за милите страни,
В които аз живях щастливо с тебе.
Но тук е пусто. Шумните вълни
Наръсят ме и бягат, бягат, бягат...
И там, където бурни те отиват,
И тази бездна, в която сливат
Те своите гласове... кат моята печал
Е тя дълбока и се не разкрива.
На никого се не показва жива
Със своите бисери и своята кал.
И ето ме на пясъка изстинал...
При коленете ми морето тъмно, мокро
Дохожда и настава вече пълен мрак
Над слънчевия ден изминал.
И тоя шумен и зловещ живот
Ще пълни бездната със черни, недостигни
Вълни. И късно някога потъващ параход
От дъно тинята ми страшна ще повдигне.
На нея просто и се плаче от тихо щастие, но е сама и не може. Че потръпва тя накрай от студ по нечие рамо. Та морето я докосва, като да се намира тя примирена пред едно тълкуващо живота огледало, колкото живо, толкова и мъртво. Миговете, когато жегата на деня потъва в нощната глъб, изсмуква се като с компрес; пък сънят се оказва по-разбираем отколкото стимулите към него ("тинята"). Тъкмо в "холограмния (както Славой Жижек го нарича) ... холограмния преход" се провежда сюрреалистичното преобразование на Яна Язова. И е във всичките и текстове. "Призрачното" в "Балкани" и пр. (Тя пише стихове, които се рецитират "със своите бисери и своята кал", нежели декламират с и-кратко.)
