от Яна Язова
Октомврий грубо клоните избрули
и гаври се, и плиска ги със дъжд.
Отдавна звънки песни не сме чули,
отдавна не е идвал никой мъж.
Но не все тъй във плоското корито
капчукът глухи капки е ронил.
Във слънчев ден за мен е някой питал
и на сърцето ми е станал мил.
Там, там е то и то ме вдъхновява... -
Далеч, далеч зад мокрите стъкла!... -
Море в пожар и в него задълбава
гърди, - заплувал кораб с ветрила...
С бухтене гордо тез гърди потъват
и вдигат се в горещото небе.
Моряци здравите въжа опъват,
все по-дълбоко корабът гребе.
По него скоча, с вопли устремя се,
но плувналите в дъжд стъкла ме спрат.
Изчезва кораб, в морска жар наквасен,
и клепките ми в миг се зачервят.
1937
Плитчината на коритото - дълбочината на сърцето, морфологията "мокрите" - "море", римата "устремя се" - "наквасен" и как в последната строфа се завихря водната буря на чувствата. Малката Мария от "Соления залив". "Море в пожар", "кораб с ветрила", "горещото небе", "морска жар", "клепките ми в миг се зачервят" - слънцето от изгрев до залез в пълнотата на безбрежната шир спрямо празнотата на домашния октомври (че "във плоското корито капчукът глухи капки е ронил"). Пък "слънчевият ден" е преходът. Сюрреалистичната, обърнатата алтернатива относно "да се гони Михаля".
