Исках да кажа

... как има на английски един израз, "to have a stomach for"; та когато хората робуват на стомасите си, изходът не е принципност и е, че трябва да робуват на глада си (политиката), но следва първо (разложително) да им се втълпи, че те, защото огладняват, имат стомаси (икономиката), нежели обратното (политикономия).

Моето философстване - откакто Шопенхауер

Та огладняваш не защото имаш стомах, но че имаш стомах, защото огладняваш; 

ами ето, трябва да робуваш не на стомаха си, а на глада си 

(пък българщината не позволява).

Kогато понятията се вържат на фльонга (нула)

Георг Кантор. Комплексните числа, числата комплексно: че реалните числа са потенциалните, тамошните, числата плюс-минус, пък актуалните, действителните, тукашните числа са чисто въображаемите, имагинерните, съдържащите се в нулата. Е та преходът от изброимата към неизброимата безкрайност не може да бъде в потенциалните числа, тоест актуално; и е в актуалните числа, 

тоест потенциално. И ето защо неизброимата безкрайност се нарича реалната числова безкрайност, собствената безкрайност на реалните числа. Ами изброимата безкрайност е рационалната числова безкрайност, пък неизброимата безкрайност е ирационалната числова безкрайност. И не може ирационалната да бъде функцията на рационалната, но ирационалната е аргументът на рационалната. y = f(x): x -> y | f(x, y) = 0: (x, y) -> f(x, y). Това "f" "увисва" в първия случай. И че философът 

доц. д-р Хр. Стоев го наричаше "ирационален остатък", който, видиш ли, е неизбежен.

Нула (у-свояване)

    - Такива са реалностите.

    - Реалностите не са такива - никакви са. 

    Основният въпрос в математиката е що за числа има в нулата. Е, ами че реалните числа изтляват към неизброима безкрайност и че, следователно, нулата е техният колапс! Да, обаче реалните числа са натоварени същностно с "+" (излишък) и "-" (липса), която натовареност значи, че винаги между тях има граница и че, следователно, за нулата там място няма. Нулата е отсам, 

т.е. в симетрия спрямо оттам (реалните числа).

    ±:

        "x = √a ↔ x² = a" е неистинно;

        "x = √a" е недостатъчно и "x² = a" е недостатъчно;

        "x = √a & x² = a" е необходимо.

    Нека числата в ±0 са въображаеми. 

    Та въображаемо число: ja; 

        въображаема единица, 

        j = √-1, отрицателно полагане & j² = -1, положително отрицаване.

    Числата в нулата са действителните числа.

У-свояване

    "'Това имаме ние', рекоха си родителите, виждайки своите деца,

що средно бяха на около 50 години."

    Та когато си:    

        гримаса на своя собствен труд, отношението ти към благото е

или към пълноценно благо, или към непълноценно благо;

        лидер на своя собствен труд, отношението ти към благото е

нихилистично (как се съ-отнася с останалите всеки един човек).

Логиката като логика на достатъчното основание

Тоест как ли се съ-отнася с останалите всеки един човек?

Този въпрос е на границата между илюзията и реалността.

Becoming (интуитивната логика ^), битие | небитие

↓

Knowing (формативната логика), теза | антитеза

↓

Being (формалната логика), истина | неистина

↓ (! включеното трето ^^)

Willing (интуиционната логика), свобода | несвобода

"Човек" иде от "човка": у-казва се с човката, о-казва се с човека

(понеже странна птица е той).

----------

^ "Человек есть существо ко всему привыкающее, 

и, я думаю, это самое лучшее его определение."

- Достоевский, "Записки из мертвого дома".

^^ Времето не пада от небето, падат "от" небето маските:

гол ли е кралят, или не е;

та човек трябва - било лич-ност, било съответно пер-сона, - щото да бъде 

лидер на, ин-дивид на, нежели гримаса на собствения си труд.

Ословесяване

Визия и визаж

С опипване ли стават нещата, или с визия? Един работо-дател ми каза веднъж, 

че относно колегиалността "нещата стават с опипване". Но няма как нещо да се, рекох си, на-пипа с опипване - на-пипва се с визия, тоест какво бива нещо да стане (Микеланджело). Пък Сърничката излиза с твърдението, дето с попадение нещата стават и че ами щом, току попадайки, не стават, не струват, и не са при това хармонични: визажни са, нежели обаче макиажни. Няма при нея средно положение: а или напредничаво, или назадничаво - и че няма как да се върви отзад напред, освен като се върви в палиатив. Та света вода ненапита е тази хармония. Тръпки ме побиват. Монашеските ордени, в отлика спрямо Източното православие, притежават спойка, кодификация, характер; нищо подобно с тесто за формоване. Веберн, оп. 27. В търсене на хармонията. Така звучи празната паркетна зала: че от първата част на пиесата се изобразява как пристигат множество неслучили се посетители; а от втората (късата, скокливата) част на пиесата се изобразява неслучила се балерина; пък от третата част на пиесата се изобразява неслучил се читател за изпит. Да, това е моята представа. Че Антон Веберн: един приключен Франц Лист. Времето не пада от небето.

Сърничката

    Какво става

    "Госпожо Вила, искам да Ви прегърна, защото следвате човека, но не му спестявате истината. Ето Вашия характер: мека острота. Че най-безстрашен капитан ще да намери пристан там. Понеже Вашата надменност е грижа, 

пък Вашето нехайство - стимул. Най-прекрасната жена на света! 'Мека топлина' е за възрожденската невеста. Ах, и недодяланите проклетии, дето се наричат българки. Какво сторвате Вие, когато се объркате? Ами хващате се за истината. 'Страхливец, егоист такъв' и прочее. Но те никога не се объркват, насочват се между единия и другия шамар, хванали се за веслото. Та у Вас, госпожо Вила, предразсъдъци не виреят. А у тях разлистват се като в оазис. Но Вашата отговорност произтича от Вашата любознателност, ех, а тяхната - от тяхната субординация. Обаче съм сред тъмна Индия из Вашето семейно амплоа. Като що ли ще ми разкажете с моята недискретност! Или просто ме мъчите." Вилеслава Самовила, или Вила Самовила, както римувано я зовяха, сгъна със замислен жест писмото и най-сетне го прибра обратно в плика. А наоколо свещите догаряха, щеше скоро да се съмне. "Странно е това писмо", рече си тя. Липсваше восъчен печат и все пак беше подпечатано: авторът си бе казал думата. В какъв ли роман ще я впусне той? Петлите навън се разкукуригаха. Хълмът не беше от най-високите, чуваше се гълчавата на подножието му.

    - Захаросани сърца ли?

    - Карамелизирани са, госпожо.

    - Защо ли... Мигар с горената захар се замества горчилката на кръвта! Ядем ги тук, ядат се там...

    - Но там, госпожо, цари суровоядство.

    - Ами ето... Защо те там не ядат карамелизирани сърца?

    Какво се знае

    Вила работеше като вол; и работеше по видело. "Хайде, хайде, мързеливци!", пляскаше тя из, цял от стъкло, замъка, докато отвън напираха да се разплащат, всеки със своята дарба, ум и желание. Че тъй тя заслужаваше парите си, 

без да знае на чия нива оре. Но вол, види се, Вилеслава не беше. Къташе в своята висота своята плодовитост в очакване за непринудени стечения. Самовила в своята самост.

    - Такава съм, да.

    Е, да, отегчението и умората чукаха в отворена врата.

    Какво битува

    - И защо го е заклала?

    - Сълзите си да изсекнела.

    

    Години наред Вила хващаше някого из парка. Водеше го за ръка, повеждаше го сега и завинаги, понеже беше неин любим, на капитанската дъщеря из южните морета. И никога, никога той нямаше да я изостави. Никога с нейния жилест натюрел, руното от къдрици, дето падаха върху раменете както хермелинова яка; 

и двата бездънни кладенеца в сърцето на Чилийската пустиня. Пък паркът беше наоколо: нито в подстъпите, нито в склона към върха. А тя се предрешаваше, потапяше се в него, нейната градина, нейния оазис против предразсъдъците. Защото за Вила всичко беше "да съм там". Корупцията в съдебната власт не засягаше Вила и Вила не засягаше нея.

    Какво се иска

    - Свършили са се потентните мъже - му се усмихна тя. - Нали си потентен. 

И предполагам, работиш - го изгледа строго. Щеше му се да бе неин затворник извън родителска опека:

    - Не. Потентен съм, да.

    Давеше го с поглед. Проумяваше ли естеството в бащинията на своя пленник, макар да недоумяваше зрялата му възраст? Разбра го и преустанови карнавала на изображенията си. Беше за него оттук насетне с мрак в орбитите към едно щастливо майчинство и блясък в очите към тържествуващо призвание. 

Тя работеше, тя беше майка... Той беше калпазанин. И не трябваше да я изобличи. Тя така и не стигаше с него докрай.

Времето: безпринципност на достатъчното основание

Аз се страхувам, ние съществуваме:

    becoming, воинската храброст;

    knowing, такива са реалностите;

    being, еволюцията;

    willing, Дилемата на затворника

(времето не пада от небето).