Нека колоните са координатните оси
→ редовете са взаимодействията между коодинатните оси.
И нека пространството е 6-мерно с аргументна мяра x;
а и не е статично, и е винтово
→ "куче, което си гони напред опашката".
[x1 x2 x3 x4 x5 x6]
[x1 x2 x3 x4 x5 x6]
[x1 x2 x3 x4 x5 x6]
[x1 x2 x3 x4 x5 x6]
[x1 x2 x3 x4 x5 x6]
[x1 x2 x3 x4 x5 x6].
Нека направляващата ос е ос 3
→ увлича останалите.
Конкретната осова база:
нека контурните оси са ос 6, въртящата,
заедно с ос 1, тоест с приемащата
от абстрактната осова база 2, 4, 5 въртенето;
та ос 1 се оттласква спрямо 6 и 3.
[ x1 x2 -x3 x4 x5 x6]
[ x1 x2 -x3 x4 x5 -x6]
[-x1 x2 x3 x4 x5 -x6]
[ x1 x2 -x3 x4 x5 -x6]
[ x1 x2 -x3 x4 x5 -x6]
[-x1 x2 -x3 x4 x5 -x6].
Осите от абстрактната осова база не си влияят,
а и се оттласкват спрямо конкретната осова база.
И ето че нарастваща размерност (7, 8, ...) се свежда до
еднотипно разширяваща се абстрактна база.
[ x1 x2 -x3 x4 x5 x6]
[ x1 0 -x3 0 0 -x6]
[-x1 -x2 x3 -x4 -x5 -x6]
[ x1 0 -x3 0 0 -x6]
[ x1 0 -x3 0 0 -x6]
[-x1 -x2 -x3 -x4 -x5 -x6].
Нека всяка ос си има мащабиращ коефициент:
1(a), 2(b), 3(c), 4(d), 5(e), 6(f).
Контурните оси се мащабират по въртенето,
а направляващата ос се мащабира по цялата система.
[ ax1 x2 -cx3 x4 x5 fx6]
[ x1 0 -cx3 0 0 -x6]
[-cx1 -cx2 cx3 -cx4 -cx5 -cx6]
[ x1 0 -cx3 0 0 -x6]
[ x1 0 -cx3 0 0 -x6]
[-fx1 -x2 -cx3 -x4 -x5 -ax6].
Осите от абстрактната осова база
се мащабират както собствено,
така и в контурните оси, въртенето.
[ ax1 bx2 -cx3 dx4 ex5 fx6]
[ bx1 0 -cx3 0 0 -bx6]
[-cx1 -cx2 cx3 -cx4 -cx5 -cx6]
[ dx1 0 -cx3 0 0 -dx6]
[ ex1 0 -cx3 0 0 -ex6]
[-fx1 -bx2 -cx3 -dx4 -ex5 -ax6].
Пространствената матрица може да се представи
като произведение от структурна и факторна,
пък факторната може да се обобщи във функционална.
А мащабирането може да се изкриви, тегло.
[ a(+) b(+) -c(-) d(+) e(+) f(+)] [f(x1) 0 0 0 0 0]
[ b(+) 0 -c(-) 0 0 -b(-)] [0 f(x2) 0 0 0 0]
[-c(-) -c(-) c(+) -c(-) -c(-) -c(-)] [0 0 f(x3) 0 0 0]
[ d(+) 0 -c(-) 0 0 -d(-)] [0 0 0 f(x4) 0 0]
[ e(+) 0 -c(-) 0 0 -e(-)] [0 0 0 0 f(x5) 0]
[-f(-) -b(-) -c(-) -d(-) -e(-) -a(-)] [0 0 0 0 0 f(x6)].
Матричното произведение от структура и факторика
може елемент по елемент да се интегрира, "озърни"
с линеен интеграл, ∑(∂.1) = 0: [1 1 1 1 1 1] ↔ ∫∫∫∫∫∫.
f(x1, x2, x3, x4, x5, x6)
[ a(+) b(+) -c(-) d(+) e(+) f(+)] [f(x1) 0 0 0 0 0] [∂x1]
[ b(+) 0 -c(-) 0 0 -b(-)] [0 f(x2) 0 0 0 0] [∂x2]
= [-c(-) -c(-) c(+) -c(-) -c(-) -c(-)] [0 0 f(x3) 0 0 0] [∂x3] = 0.
[ d(+) 0 -c(-) 0 0 -d(-)] [0 0 0 f(x4) 0 0] [∂x4]
[ e(+) 0 -c(-) 0 0 -e(-)] [0 0 0 0 f(x5) 0] [∂x5]
[1 1 1 1 1 1] [-f(-) -b(-) -c(-) -d(-) -e(-) -a(-)] [0 0 0 0 0 f(x6)] [∂x6]
Елементното интегриране е аналитично
и е с неопределени интеграли, а сетне редовите суми се сумират.
Пространството f(x1, x2, x3, x4, x5, x6) = 0 е облачно
→ притежава ковариант спрямо координацията,
ако функцията f(x1, x2, x3, x4, x5, x6) = 0 е диференциална.
Тоест ако еквивалентното относно предполагаемия ковариант
проектиране през линейни производни може да се доведе докрай:
x1 = f(x2, x3, x4, x5, x6)
[∂/∂x2]
[∂/∂x3]
→ [∂/∂x4] f(x2, x3, x4, x5, x6) = 0
[∂/∂x5]
[∂/∂x6]
↔ ∂f/∂x2 + ∂f/∂x3 + ∂f/∂x4 + ∂f/∂x5 + ∂f/∂x6 = 0
→ x2 = f(x3, x4, x5, x6) ...
→ ∂f(x6)/∂x6 = 0
→ X6 → X5 → X4 → X3 → X2 →X1
→ f(X1, X2, X3, X4, X5, X6) е ковариантът.
Задават се кои са пространствените фактори x1, x2, ... xn.
Задават се функциите f от пространствените фактори.
Задават се теглото и обхватът от пространствените фактори.
Изчислява се ковариантът, равновесието.
x, аргументната честотна мяра
→ tx → f(tx) = cos(tx) → f(tX1, tX2, ... tXn), ковариантът;
t = const, миг.
[f(x1) 0 0 0 0 0] [∂x1] [cos(tx1) 0 0 0 0 0] [∂(tx1)]
[0 f(x2) 0 0 0 0] [∂x2] [0 cos(tx2) 0 0 0 0] [∂(tx2)]
[0 0 f(x3) 0 0 0] [∂x3] → [0 0 cos(tx3) 0 0 0] [∂(tx3)];
[0 0 0 f(x4) 0 0] [∂x4] [0 0 0 cos(tx4) 0 0] [∂(tx4)]
[0 0 0 0 f(x5) 0] [∂x5] [0 0 0 0 cos(tx5) 0] [∂(tx5)]
[0 0 0 0 0 f(x6)] [∂x6] [0 0 0 0 0 cos(tx6)] [∂(tx6)]
f(x1, x2, x3, x4, x5, x6) → f(tx1, tx2, tx3, tx4, tx5, tx6);
[∂/∂x2] [∂/∂(tx2)]
[∂/∂x3] [∂/∂(tx3)]
[∂/∂x4] → [∂/∂(tx4)]
[∂/∂x5] [∂/∂(tx5)]
[∂/∂x6] [∂/∂(tx6)]
...
f(X1, X2, X3, X4, X5, X6)
→ f(tX1, tX2, tX3, tX4, tX5, tX6) = f(?, ?, ?, ?, ?, ?).
Нека структурната матрица е M(n x n).
[sin(tX1)]
K(n) = M(n x n) x I(n); T(n) = [cos(tX2)].
[... ]
T(n) = L(n x n) x K(n).
Ln|n = 0; Li|i = ± (1/Ki) √[1 - (Li+1|i+1 Ki+1)²]; i = n-1, n-2, ... 1.
Ковариантът е равновесният огледално център на това пространство
и зависи изцяло от структурата на това пространство.
|∑(j) M i+1 j| ≤ |∑ (j) M i j|.
Структурата трябва да има наклон, тоест да не бъде конструктивна.
Вълнов наклон → корпускулярна интерференция.
[Или че корпускулярен наклон → вълнова интерференция.
Понеже l, окръжност;
ω, ъглова скорост; R, радиус;
v = ωR, линейна скорост;
t, време; aTAN, тангенциално, нежели линейно ускорение
(линейното ускорение би внесло конструктивност);
Frad, центробежно-центростремителна сила, радиална;
f = ω/(2π), синусоидална честота с A, амплитуда:
(1) aTAN = ω dv/dt = ωR dω/dt = 0 → Frad = dl/dt = A | f = ω/(2π);
(2) ω = ∫dt → aTAN = v → Frad = 0 | f = ω/(2π) = v при l = 1.
Случай (2): река, преграда с два прореза → две дифракции,
два вълнови източника
→ корпускулярен наклон → вълнова интерференция.]
Задава се вълновият наклон:
Mpq > 0; 1 < p < n; 1 < q < n;
M1j > 0; j ≠ q;
Mij < 0 → Mij = -1;
|∑(j) M i+1 j| ≤ |∑ (j) M i j|.
Пресмята се корпускулярната интерференция:
X1, X2, ... Xn.
Идейното пространство се вкарва в метрично. С мерни единици за идейните компоненти. За да се фиксира идеята. Да, та от каквото идейният компонент зависи еднозначно в системата от идейни компоненти. Отчита се така нелинейността при законова зависимост. Пък съответните тегла на идейните компоненти се установяват ковариантно. Че ковариантното пространство е деконструираният квант, деконструираният закон. Закон. Като и нещо повече. Ами например търсене, предлагане, размяна. Взаимозависимостта им е абсолютна, но не може да се формулира количествено. И се изразява емпирично. И трябва да се приложи ковариантният модел. Как от теглата на търсенето, предлагането и размяната се довеждат количествата на търсенето, предлагането и размяната. И още повече. Всяка законова формулировка с емпирични коефициенти е такъв пример. Законовата формулировка осигурява абсолютна зависимост между величините, качествената свързаност. Пък емпиричните коефициенти внасят необходимостта от ковариантен модел, за да се избегнат. Пренася се опитът. Сводката е, че ако в технологична формула присъстват със значителна важност "дегустационни" параметри, опитът ще се намеси непосредствено чрез компетентно претегляне с "дегустация", отколкото през емпиричен подбор.
