"Госпожо Вила, искам да Ви прегърна, защото следвате човека, но не му спестявате истината. Ето Вашия характер: мека острота. Че най-безстрашен капитан ще да намери пристан там. Понеже Вашата надменност е грижа,
пък Вашето нехайство - стимул. Най-прекрасната жена на света! 'Мека топлина' е за възрожденската невеста. Ах, и недодяланите проклетии, дето се наричат българки. Какво сторвате Вие, когато се объркате? Ами хващате се за истината. 'Страхливец, егоист такъв' и прочее. Но те никога не се объркват, насочват се между единия и другия шамар, хванали се за веслото. Та у Вас, госпожо Вила, предразсъдъци не виреят. А у тях разлистват се като в оазис. Но Вашата отговорност произтича от Вашата любознателност, ех, а тяхната - от тяхната субординация. Обаче съм сред тъмна Индия из Вашето семейно амплоа. Като що ли ще ми разкажете с моята недискретност! Или просто ме мъчите." Вилеслава Самовила, или Вила Самовила, както римувано я зовяха, сгъна със замислен жест писмото и най-сетне го прибра обратно в плика. А наоколо свещите догаряха, щеше скоро да се съмне. "Странно е това писмо", рече си тя. Липсваше восъчен печат и все пак беше подпечатано: авторът си бе казал думата. В какъв ли роман ще я впусне той? Петлите навън се разкукуригаха. Хълмът не беше от най-високите, чуваше се гълчавата на подножието му.
- Захаросани сърца ли?
- Карамелизирани са, госпожо.
- Защо ли... Мигар с горената захар се замества горчилката на кръвта! Ядем ги тук, ядат се там...
- Но там, госпожо, цари суровоядство.
- Ами ето... Защо те там не ядат карамелизирани сърца?
Какво се знае
Вила работеше като вол; и работеше по видело. "Хайде, хайде, мързеливци!", пляскаше тя из, цял от стъкло, замъка, докато отвън напираха да се разплащат, всеки със своята дарба, ум и желание. Че тъй тя заслужаваше парите си,
без да знае на чия нива оре. Но вол, види се, Вилеслава не беше. Къташе в своята висота своята плодовитост в очакване за непринудени стечения. Самовила в своята самост.
- Такава съм, да.
Е, да, отегчението и умората чукаха в отворена врата.
Какво битува
- И защо го е заклала?
- Сълзите си да изсекнела.
Години наред Вила хващаше някого из парка. Водеше го за ръка, повеждаше го сега и завинаги, понеже беше неин любим, на капитанската дъщеря из южните морета. И никога, никога той нямаше да я изостави. Никога с нейния жилест натюрел, руното от къдрици, дето падаха върху раменете както хермелинова яка;
и двата бездънни кладенеца в сърцето на Чилийската пустиня. Пък паркът беше наоколо: нито в подстъпите, нито в склона към върха. А тя се предрешаваше, потапяше се в него, нейната градина, нейния оазис против предразсъдъците. Защото за Вила всичко беше "да съм там". Корупцията в съдебната власт не засягаше Вила и Вила не засягаше нея.
Какво се иска
- Свършили са се потентните мъже - му се усмихна тя. - Нали си потентен.
И предполагам, работиш - го изгледа строго. Щеше му се да бе неин затворник извън родителска опека:
- Не. Потентен съм, да.
Давеше го с поглед. Проумяваше ли естеството в бащинията на своя пленник, макар да недоумяваше зрялата му възраст? Разбра го и преустанови карнавала на изображенията си. Беше за него оттук насетне с мрак в орбитите към едно щастливо майчинство и блясък в очите към тържествуващо призвание.
Тя работеше, тя беше майка... Той беше калпазанин. И не трябваше да я изобличи. Тя така и не стигаше с него докрай.
