Функционалният въпрос из основи:
та непразната функция, тя е действителност от точкови екстремуми (3);
празната функция * е току възможност от екстремални точки;
то може да се вае изобщо по екстремумите (4),
но не може по точките да се изобщо (нежели въобще) музицира (1).
Точковият екстремум обаче се свежда в точкова "a" граница ^,
че екстремалната точка - в екстремална "a" граница ^^.
И ето: ами празно няма, границите точково са повърхното,
границите екстремално са отглъбното.
f(x) = sin(x) / x → a(k) = f(kπ) ^ = a(k) lim (|x| → kπ) f(x - kπ) ^^;
... -2, -1, 0 = k = 0, 1, 2, ... ;
k ↔ n = 1, 1+1, 1+1+1, ...
n-тоицата се по сякаш принцип (n > 1) отнасят помежду си
("единство и борба", т.е. защото);
а отнасяйки се помежду си, то се отнасят и към цялото си
("отрицание на отрицанието", т.е. както);
пък отнасяйки се към цялото си, то се отнасят и всяко към себе си, както и то
("количественото натрупване преминава в качествено изменение", т.е. каквото).
[n = 2 → n = 3 → n = 4 → ... , актуалната безкрайност] → ∑(k) a(k) f(x - kπ).
Аргументното поле, което пък е потенциалната безкрайност,
се нюансира (2), изчезва.
Но най-напред n = 1 → функционалният въпрос из основи.
----------
* е, чието задвижване току предстои.
----------
Кант:
(1) разсъдъкът;
(2) чистият разум (Хегел);
[(2) → (3)] способността за съждение;
(3) практическият разум;
(4) антропологията от прагматично гледище.
