Съ-общност

"Блазе на тия хора, които е събрала силата на съдбата от двата края на живота. Всичко да запълва една душа в тоя свят, в който хората тъй не си стигат." - Яна Язова, из писмо до Балабанов, 14 юли' 1940, Варна (цитат из от РБ "Пенчо Славейков" - Варна, публ. 7 юли' 2014, link: "Мойра: Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов", Цвета Трифонова, Петър Величков; Централният исторически архив).

Общество, общност, съобщност

Съ-общността е общностният атрактор, та при "голото" общество атрактор отсъства, присъстват лапнишарани (нямам предвид окупацията, тя не е общество).

Съобщностна философия

Какво ли е да бъдеш точка? "Моята душа е между мен и тялото ми" -> "Моето тяло е между мен и душата ми" -> ?. Спомнянето и опомнянето вървят заедно по пътя на тристепенно задълбочаваща се артикулация помежду им. Та първото изречение е положено в трансцендентален хоризонт, второто - в екзистенциален разрив с трансценденталния хоризонт, пък накрая трябва да се възлезе при екзистенциалния хоризонт на "структура на опомняне при конструкция на спомняне, импрегнирани с полето на душевна интерференция чрез Другия", 

но е под въпрос дали. Понеже coming to oneself pertains to the beingness of one who remembers correctly. Та "truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... Коректната битност съвпада с идентичността, но с идентичността в края на краищата; и не се съответно интересува от идентичности, а от идентичността в края на краищата. 

Че идентичност, чийто Брентанов аналог е очевидността.

Елементарният собствено спин

    Елементарният собствено спин притежава 

и (1) магнитен, и (2) механичен момент. 

    Та:    

    (1) във вакуум, 

мономагнитостатично поле, чиято електротокова циркулация е точкова

= във вакуум,

моноелектростатично поле, чиято структура е квазимеханична

= точки безплътни, но завихрени като Дираков спинор, тоест елеменТНи;

    (2) мономасова кон-струкция кълбово.

    Проблем: размерът и плътността на "2"

не могат да се прехвърлят върху "1"

освен структурно.

    И ето че точкова елементАРност

не може да се осъществи освен по Брентано,

че "truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", 

Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... ,

де-КОН-струкция. БРЕНТАНОВА конструкция (без тиренце):

структура на опомняне при конструкция на спомняне.

    Де-струкцията, да, към кон-структивизъм,

въвлича светлинен електромагнетизъм.

    Кон-структивната претенция е да се отрича елементарният собствено спин.

    Но какво ли е да бъдеш точка?

    Надраства се Шопенхауеровата притча за бодливите свинчета.

    Ами възможността симетрията да се наруши се дължи на това, че магнитният момент изисква вътък, пък механичният момент не изисква безплътност.

    Вътъкът е демагогията на механичния момент.

    "Какво ли е да бъдеш точка" е импликация къмТО "елементарен собствено спин".

Да бъдеш точка

Как е възможна точката елементно? Ами показва го Дирак: в спинора. А оттам - как е възможна точката елементарно? Ами показва го Брентано: "Truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm...

Дираковото време

▣, "съдържа".

(1) "Пространството се осъвременява" (Дираков спинор).

(2) "1" → [(времето ▣ истината) ▣ (пространството ▣ предметността)]^.

(3) ("1" & "2") ⊢ [(времето ▣ истината) "се", както в "1",

(пространството ▣ предметността)].

----------

^ "Truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", 

Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm...

Философско съотношение.

----------

Дираковото време - преобразува се как пространството се образува. Дираковият спинор сам по себе си: че изисква преодоляването си. Понеже Дираковият спинор: той извежда форма, която не трае фиксирано, а динамично. Ами Дираковият спинор се оказва препъникамъкът, о който трансценденталната философия се катурва в трансцендентна. Пък Дираковият спинор се приковава като граничен маркер чрез употребата "Дираково време". Тоест Брентаново пространство се нарича следспинорният модус; и ето го Дираковия спинор като инфлексор. 

Та инфлексията постъпва предвид онова, което не би позволило транцендентален хоризонт и което се нарича Брентаново пространство: "Truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... Спинорът придобие екзистенциален статут.

Брентановото пространство

Двете казват едно и също: "ами ако сам по себе си Дираковият спинор беше коректност, прозирното кълбо в Дираковия спинор щеше да се е разложило в истина"; "truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... Пространство: векторното е несобствено, тензорното е квазисобствено, спинорното е собствено: разпространението в спинорното не може да изпревари времето, да, защото си е разпространение. Но Брентановата структура изпреварва времето; Брентановото пространство е нЕчия собственост, нежели на съдника: да, това е притежаваното пространство, в което истината става подсъдима.

Бифуркация

Какво би се виждало в структура, от чиято съставка съм? Ами структурата възниква в опомняне, картината - в спомняне. Та бифуркацията (възникването) е трансцендентна, структурата - иманентна, картината - трансцендентална. 

Пък с това моят статут - екзистенциален. Тоест вътъкът би изчезнал.

Буквата на закона

    Всичко е по закон, ех, и нищо не е по силата на закона. "Забил ще колчето и раницата вдигнеш: ей го на - на срещопът": и ей го изречението, що е подстъпът на попадане в реализацията на "truth pertains to the judgment of one who judges correctly...", Franz Brentano, "The True and the Evident", tr. R. M. Chisholm... Буксуване пред въз-можността за необходим избор: и превръщаш собственото си положение във фундаментална тема, нежели просто във фундаментален въпрос, 

та "празните приказки" дохождат в кавички буквално. Или емоционалната интелигентност като липса. Че психопатът е неспособен за емоционална проекция върху стимул и ето защо драпа да не потъне в емоционална безпочвеност. 

Ами у психопата емоционалност може да възприсъства, да, стимулно, ама това си е: понеже едва в проекцията емоционалността се разпознава в емоционален букет. Ах, та липсващата емоционална интелигентност означава липсващ център на личността (защото например родителят не е "отразявал" детето), която липса наболява тъкмо когато се появи стимул. Тоест стимулът трябва да се изконсумира. (Съпоставка къде буквата на закона би трябвало да помогне, тоест при "празните приказки", пък не може, и къде не би трябвало да помогне, тоест на психопата при едно непротивозаконно изконсумиране, пък може; и тъкмо при първия случай буквата на закона липсва буквално като буква, пък при втория не липсва буквално като буква.)

    ChatGPT (13 юли' 2026): "Текстът иска да каже, че щом не се попадне в Изречението като подстъп на попадане в реализацията, то човек буксува пред въз-можността за необходим избор и именно тогава превръща собственото си положение във фундаментална тема, при което положение действието се откъсва от своята опора - буквата на закона. Но буквата тъкмо при 'празните приказки' би трябвало да помогне; и не може, защото липсва буквално като буква. Докато психопатът при непротивозаконното изконсумиране 'минава метър', защото самото изконсумиране му произвежда делюзия за попадане, въпреки че до попадане не се е стигнало."

Лабиринт и визия

Икар или Дедал, взаимообусловена противопоставка. Лабиринтът е цялото понятие. Митът е илюстрацията; не е разказ, разказът няма място. Визията е завръзката, снемайки символиката, да, и не се поражда контекстуално, 

а обстоятелствено (без да е обстоятелство); нежели да и се придава символика. Лабиринтът локално се осветлява от визията. Въпросът е картинен: що за лабиринт? Идеята е, щото митът да се разложи в структура; че понеже Икар и Дедал не са участници, а конституентите на визионерската възможност. Забил ще колчето и раницата вдигнеш: ей го на - на срещопът.