"Това, което можеше да се види от вдовицата Неранза, бе нейната дълга черна жалейна рокля, която като саван покриваше нейната младост. Черната кърпа, която, завързана под брадата и, покриваше нейните добри спомени. Глухите и за света уши, които се вслушваха само в едни неуловими съвети. Очи, сведени надолу, които бяха гледали само един образ. И устни стиснати, които приличаха на печат върху нейното сърце."
"Не цветовете на синята акация, които цъфтяха върху този дом, мамеха
очите им, а сините очи на Нона, която беше птичката в кафеза на Неранза.
От сутрин до вечер тя си пееше и показваше на горния прозорец, като
отмахваше с тънките си пръсти белите колосани завески от прозореца."
"Николина по-рядко ходеше вечерно време у Нонини, а по-дълго се заседяваше край плета, в разговор с някой мустакат панагюрец, който случайно минуваше оттам, облечен в копринената си риза и празничните си потури. Съседите чуваха да се шушука в копривата. Въпреки че нищо не можеха да видят в нея поради настъпилия нощен мрак, те започнаха да окайват слепия старец, който нямаше очи да види какво се върши пред вратнята на неговия дом."
"Вдовицата Неранза един ден каза на Нона:- Ти повече няма да ходиш у Николинини!"
Яна Язова, "Бърдото Свети Спас"
