Системата в разкрепостено в своята цялост общество, приключилото с предразсъдъците общество, най-напред наново установява: животът е риск. Нима това звучи примитивно или героично? Или подставено?... И веднага с това: кой риск е оправдан и кой - не, т. е. кой е контролируем и кой - направо престъпен. Оправданият риск в подобна система е бизнес-рискът. Сам си си виновен, ако въобще не рискуваш. Колко прозаично! И никой с право, значи, не би бил виновен на далавераджия - човека без чувство за риск. Колко поетично. И може би, че далавераджията е царят в разградено днес общество. Че човекът с чувство за риск няма за себе си как да отмери кой риск е оправдан и кой - не. Та на които публично рискуват хора, току им се размине за късмет; пък не съумяващ да отдаде под наем двата си свободни апартамента става заслужено клошар. Т. е. който не рискува, той не печели. Човек, към всичко това чувствителен, но нелишен все още от блага, се затваря, отдава се по навика, без да може да свикне. Понеже първата ценност, която технологията, технологическото мислене принася, не са благата - но е тъкмо способът да се измерва и съответно отреагира рискът. Защото и с най-елементарното производство би могло да се създаде продукция, ала и с най-префиненото - не. Да, едно е да усвояваш техниката - друго е да те усвоява общността, технологията...
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
