Пространство притежава точки, точките, значи, една към друга въртеливо колабират, пространството се анихилира, достатъчно е точките да са три, и не би могло да се случи като колабират в нищо, пръква се извън тях точка, която притежава пространството, движи се из собствено пространство. Но това е цилиндричен въртоп, щом точката би се движила по права линия, т. е. сферична тръба, щом точката би се движила по окръжност; ала и разпространяваща се кълбово пунктуалност, щом точката би въобще трептяла. И ето, точката сама по себе си е спинор, та спре ли да се движи, - ами би се средоточила, че би анихилирала, като пък пространството би колабирало. Точката средищно се задвижва около трите колабирали една към друга точки, свежда се в гравитация пространството.
Параметризация
Декартови координати: (x1, x2... xn)i,
yi; i = 1, 2... m
F(x1, x2... xn, y) = 0, интерполация
във функция,
доколкото
става въпрос за емпирична зависимост
(функционална,
без да е "излята")
----------
y = f(x1, x2... xn) → y0
= f(x1, x2... xn)0
----------
Δy & g[(x1,
x2... xn)iΔi(f)] = 0;
Δi(f) = ∑j=1nΔij→(f);
i = 1, 2... m:
1)
разпъване междина по междина
2)
цялостно разпъване (начупената линия)
3)
нивелиране (наклона)
4)
нулево ниво
----------
x = g[(x1, x2... xn)0,
Δy]; Δy = ∑j=1nΔyj→
y0 → y0 + Δy = f[(x1, x2... xn)0 + Δx]
Δy² = ∑j=1nΔyj²; j = 1, 2... n, въртене около
y0 =
f(x1, x2... xn)0,
оптимизация:
xj = gj(xj0, Δyj);
j = 1, 2... n
Пример: gj = (0) 1 (1) 3 (2) 5 (3) 7 (4) 9 (5) ... (y = x²)
xj0 = 2.40
Δyj
= 5.80
----------
xj = (4 - 3) [5.8 - (3 - 2.4)5] / 7 + 3 = 3.40
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
