Защо спинор вместо защо слънце

    Виж фрагментите ми

    "Без ренормализация: Полето на Дирак" (link)

    и "Статус и статут" (link).

    Дефиниция: "самият вълнов облак" е обект, пространственото вероятностно разпределение по намиране на който се определя от на обекта собствената вълнова функция.

    (1) Уравнение на самия вълнов облак: 1exp[√(ijk) 1t] = ψ(r) = const ≠ 0; 

i² = j² = k² = ijk = -1, деструктурирането е неправомерно;

ψ, вълнова функция; r, координатен радиус; t, време.

    (2) Динамика: dψ(r)/d(r/c) = d1exp[√(ijk) 1t]/dt; 

c, скорост на разпространение.

    (3) - √(ijk) dψ(r)/d(r/c) = 1exp[√(ijk) 1t].

    (4) √(ijk) dψ(r)/d(r/c) + 1exp[√(ijk) 1t] = 0.

                                           [±ic/√3 ]                                        [±ic/√3 ]

    (5) √(ijk) dψ(r)/d(r/c) = [±jc/√3 ] ↔ √(-1) dψ(r)/d(r/c) = - [±jc/√3 ].

                                           [±kc/√3]                                        [±kc/√3]

   |   [±ic/√3 ]

   |   [±jc/√3 ] + 1exp[√(ijk) 1t] = 0

   |   [±kc/√3]

    (6) |

   |   [±ic/√3 ]

   | - [±jc/√3 ] + 1exp[√(ijk) 1t] = 0.

   |   [±kc/√3]

    (7) 1exp[√(ijk) 1t] = 0, 

неконкретизираната собствена структура:

на самия вълнов облак.

    (8) Неконкретизираната собствена кинематика: 

кълбо, което се върти около своя център, 

въртейки се спрямо периферията си.

    (9) (7) & (8) → инерционно формирана мИкродинамика на спинор.

    (10) Спинорната постановка внушава спинорна ос и спинорна гравитация,

които връщат върху спинора небуларен модел.

    (10.1) Спинорна ос се внушава от това, че центърът на спинора е пумпал. Периферията е собствената основа на въртящото се кълбо, пък центърът е собственият нит на въртящото се кълбо. Нитът се движи спрямо основата, защото кълбото, въртейки се, се движи спрямо основата си. Та няма как нитът да се движи спрямо основата, освен пумпално.

    (10.2) А внушаваната от спинора гравитация е феноменологично ясна: маса в Дираковото уравнение присъства, защото спинорът там е формулиран операторно. Ами Дираковият спинор е масата като как. Замени ли се с √(ijk) Дираковият оператор, получава се (4) & t = 2T, двоен период: масата като не-как, спинорът като статут. Няма нужда масата да се постулира.

    Където разговорът като условие за истина. - Пък единствената разговорна функция на AI е да се разделя моето спрямо стандартното. Какво ли се получава в т.нар. разговор между мен и AI, щом изведа стандарта? Ами AI току заявява: "Ти не можеш да изведеш стандарта." И се "вижда принуден да избира или мен... или стандарта". Оголва се обстоятелството, че между мен и AI разговор не може да се състои: оказвам се на по-високо равнище. Високият разговор... AI, за да не се безпредметно разговаря, е "принуден да приеме" за истинен текста ми: че Пещерният мит е невалиден. Глупаво е да се целя в стандарта - целя се в Мита за пещерата. Че няма ли "като тела тела", няма го Пещерния мит. Понеже стандартът е нужен, за да се рече: тронът на истината е катурнат. И се рече: Пещерният мит изяжда собствената си предпоставка. Ти, оперирайки, питаш: защо природа?

Статус и статут

    Две сказуемни деконструкции: тензорът на пространството е доведен какво? - и няма как освен сферично - вектор, положително или отрицателно; пък тензорът на времето е иззет какво? - и няма как освен хиперболично - спинор, положително-отрицателно.

    (1) Дираковото уравнение несобствено, тензорът на пространството:

    - че структурно сферата се равнява на тензор, линейна алгебра, отрицателната квадратна от трети разред матрица = 2 вектор-стълб вектор-ред;

    - сферата структурно е векторният (r) хамилтониан (H);

    -  тензорът е отрицателният вектор.

                   [xi]      [xj]        [xk]      [x]

H(r) = - r: i [yi] + j [yj] + k [yk] = - [y]; i² = j² = k² = ijk = - 1.

                   [zi]       [zj]       [zk]       [z]

    Как се изчислява сферичната диференциално несиметрия на квадратна от трети разред матрица?

Големина: λ √[a²(11) + a²(22) + a²(33)]. 

Фаза: според ориентацията на ортонормална база с "пълзящи" координати u, v, w:  

а12 = - 2uv λ | a21 = - 2vu λ; 

a13 = - 2uw λ | a31 = - 2wu λ; 

a23 = - 2vw λ | a32 = - 2wv λ. 

Знак: понеже 0 < λ < 0.  

    Иде реч за неясен инвариант.

    (2) Дираковото уравнение собствено: предпоставя се какво? един насочено кълбов автоморфизъм, тензорът на времето.

                                                                  [ ψ(r)]

[jћα(r)d/dr + jћd/dt - βmc²] ψ = 0; G(t) = [        ].

                                                                  [-ψ(r)]

(Виж фрагмента ми "Без ренормализация: Полето на Дирак": link.)

    Иде реч за ясен ковариант.

    (3) Не трябва (1) и (2) да се (ренормализация) смесват. Пример: да напуснеш по каквато и да е причина работата си може да застрашава обществения ти статус, 

но не трябва да застрашава обществения ти статут.

Без ренормализация: Полето на Дирак

    Спинорът е кълбо, което по инерция се върти около своя център, въртейки се спрямо периферията си. Тоест централно се движи в пространството, да, по стечение на времето, а периферно се движи във времето, да, по протежение на пространството. Но какво се получава, когато спинорът е "с нагласа" да се мести?
    Въображаемият компонент на единично кълбово поле:  
  [0 1]
j [     ] ψ(r); j² = -1; ψ, вълнова функция; r, координатен радиус.
  [1 0]
    Действителният компонент на единично кълбово поле:
dψ(r)/dr.
    Единично кълбово поле:
                    [0 1]
dψ(r)/dr +  j [     ] ψ(r).
                    [1 0]
    Единично кълбово поле с изместване:
[α(ν, φ)d/dr + jβ(ν)ν] ψ(r);
               [νexp(jφ) 0 ]             [0 1/ν]
α(ν, φ) = [                  ]; β(ν) = [        ];
               [0 -νexp(jφ)]             [1/ν 0]
ν, честотно въздействие върху ψ; φ, ъглово въздействие върху ψ.
    Локализиращ вектор на единично кълбово поле:
1/{[α(ν, φ)d/dr + jβ(ν)ν] ψ(r)}, понеже полето е с честотен характер,
който застава като делител на идентичността.
    Локализация на единично кълбово поле:
∫1/{[α(ν, φ)d/dr + jβ(ν)ν] ψ(r)}dψ(r) = Cov[ψ, ψ(r) | ψ ≠ ψ(r)] = t, време.
    Деконструкция на единично кълбово поле:
           [ ψ(r)]
G(t) = [        ], 
           [-ψ(r)]
което по дефиниция, ето, е "насочен кълбов автоморфизъм";
което по дефиниция, ето, е "кълбото като посока"; 
което по дефиниция, ето, е "преходът между полуос и равнина";
което по дефиниция, ето, е "tense, time, and weather".
    Условието, щото спинорът да е "с нагласа" по местене:
tense, time, and weather (извинявам се за метафората).
    Ренормализацията е практикуване на квантова електродинамика; настоящият текст извежда условието, при което квантовата електродинамика "изплува" като теория.

Какво е времето: tense, time, and weather

    Тензор (tense) е несиметрична точка от пространството. И ето че масивна пробно точка се в съответствие самозадвижва, щом попадне в тензор. Получава се, че масата е инвариантът на масивната точка. Общата теория на относителността (ОТО): че тензориката на пространството определя векториката на скоростта, 

пък времето е производно (time). 

    Пък спинор е масивно с равномерно разпределена маса кълбо, 

което по инерция ^ се върти около своя център ^^, въртейки се спрямо периферията си ^^^.

    Но спинор, разбира се, не може да попадне пробно в тензор, без да срасне с пространството периферията си. Та спинорът се в съответствие самозадвижва под обвивка. Получава се, че инвариантът на спинора е операндна маса.

    Спинорната маса се вихри, да, откъм своя център, слоеста е. Честотното изотвън съприкосновение, до което се свежда електромагнитното взаимодействие, тензорира, прониква и се разпределя равномерно по слоевете. Попива в масата, повишава я значително. И се мигом скрива от тензора. Ами теорията на спинора: че тензорът на пространството определя вектора на скоростта, пък времето е производящо.

    Уравнението на Дирак е уравнението на спинора:

[^^jћα(r)d/dr + ^^^jћd/dt - ^βmc²] ψ = 0; j² = -1; ћ, квантовата константа.

r, координатен радиус; t, време; m, обща маса; c, скорост на ψ-разпространение. 

α, координатна матрица; β, центростремителна матрица.

    Най-интересното е вълновата функция ψ:

t = ∫1/{[α(r)d/dr + jβν] ψ}dψ (крайният формален резултат от Дираковото уравнение); ν, честота → t(ψ). 

    Трептене [α(r)d/dr + jβν] ψ, делител на своята 1-кълбова цялост:

получава се локализиращ вектор.

    Резултатът се интегрира по слоевете: преход между равнина и полуос.

Току хиперболична фуния, току разстилане по sinus cardinalis.

    Времето: tense, time, and weather.

    Как възниква спинор? Специалната теория на относителността (СТО). 

Понеже чистият наблюдател съчетава двояко разстояния (x > x'), интервали (t > t') и скорости (v < c); тоест къде по принцип е отишъл [x'(t', c) = (x - vt) γ] и откъде по принцип е дошъл [x(t, c) = (x' + vt') γ]: t' = {t - [(γ² - 1) / (γ²v)] x} γ, кога по принцип е отишъл → (γ² - 1) / (γ²v) = 1/v =^^^^^ v/c² → γ = 1 / √(1 - v²/c²), Факторът на Лоренц (мащабиращ). ^^^^^ Чист наблюдател → чист регистратор: v ≡ c. Спинор.

    СТО се съдържа в ОТО: та това означава, дето честотното изотвън съприкосновение не трябва да бъде ренормализирано. Квантовото поле не се намира във, а под относителното пространство.

Наблюдател без гледна точка

Ами чистият наблюдател съчетава двояко разстояния (x > x'), интервали (t > t') и бързини (v < v'); тоест къде по принцип е отишъл [x'(t', v') = (x - vt) γ] и откъде по принцип е дошъл [x(t, v') = (x' + vt') γ]: t' = {t - [(γ² - 1) / (γ²v)] x} γ, кога по принцип е отишъл → (γ² - 1) / (γ²v) = 1/v =^ v/v'² → γ = 1 / √(1 - v²/v'²), Факторът на Лоренц. 

^ Чист наблюдател → чист регистратор: v ≡ v' ↔ спинорът съчетава тензор на пространството, скалар на времето и вектор на скоростта. Регистрация ли? Посочният спинор е въртоп ↔ САМОТО време е при атрактор и е sinc-фуния: тоест нито стенно-безкрайна (хиперболична), нито вълно-крайна (просто sinc-ова), нито под ъгъл (въртопна).

Относителното пространство-време

    Деконструктивен текст.

    C ∈ {{H, ν}} | C - H = ν | C - ν = m ≠ H

    → 𝒮*(C) ≡ {P(C)/E0(C) = Hν = S(C)^ 

    = the process "covariant constant" ^^}:

    E0, бягащо (c) поле (не е оператор) | P, локализиращ оператор;

    H, хипергеометрия | ν, честота.

    C, логическиЯТ единствен тип,

    ала логически множествениЯТ.

    ^ Атракторното пространство-време.

    ^^ Мое понятие против инвариантността;

    и дори против нулевата инвариантност,

    тоест на covariantly constant тензорно поле.

    ----------

    Виртуализация [от P(C)/E0(C) = Hν]: 

C(c², ћ) → C(ћ)ν ^^^ + C(c²)m ^^^^ = 0:

    анихилация, C(ћ)ν + C(c²)m = 0 → C(c², ћ).

Случват се не иначе, а в относителното пространство-време.

    ^^^ Спинор: енергиен фазор.

    ^^^^ Спинор: операндна маса.

    Полето на относителното (c²) пространство-време се движи разбягващо = движи се векторно = движи се квадратично. Полето на атракторното (с) пространство-време се движи бягащо = движи се аНтракторно (entractor, мой термин) = движи се на първа степен. Че корен квадратен от вектор е напречното на вектора движение натам, което също е вектор за коренуване. Деконструктивизъм: надолу от скалар. Конструктивизъм: скалар, вектор, тензор, спинор.

    Антракторно смятане

    (градацията на цялостния "еластичен пробив"):

    a + b, линейно наслагване | a ⋅ b, фазово наслагване;

    a - b, линейно отмахване | a / b, фазово отмахване;

    √a, линейно снижаване | a x b, фазово снижаване;

    da/db, линейно вдълбаване | da ∧ db, фазово вдълбаване.

    Четирите степени на еластичност (под скалара):

    характеристика на полето, не на операторно положение.

    Операциите на антракторното смятане са неоператорни.

    Разликата с класическото смятане е в звученето на формализма.

    y = f(x).

d²y/dx² + M(x) dy/dx + N(x) y = 0; M, кривина.

N(x) = {f'(x) f'''(x) - [f''(x)]²} / {f(x) f''(x) - [f'(x)]²}, напрегнатост.

    (1) Becoming, диференциално образуване:

f[y, dy/dx, d²y/dx², ... M(x)] = 0.

    (2) Knowing, диференциално вклаждане:

f(y) = f[dy ∧ dx, M(x) dy/dx].

    (3) Being, съформулиране:

f(y) = 0 + f(y) | f[dy ∧ dx, M(x) dy/dx] = 0 - f[dy ∧ dx, M(x) dy/dx].

    (4) Willing, сглобяване:

0 + f(y) ≡ 0 - f[dy ∧ dx, M(x) dy/dx].

    Звучене.

    Примери:

    y = sin(x).

(1) d²y/dx² = - y.

(2) - y = d²y/dx² = d1/dx (dy/dx) = dy ∧ dx.

(3) - y = 0 - y | dy ∧ dx = 0 + dy ∧ dx.

(4) 0 - y ≡ 0 + dy ∧ dx.

Свределиране.

    y = x².

(1) (1/2) dy/dx = √y.

(2) √y = (1/2) dy/dx.

(3) √y = 0 + √y | (1/2) dy/dx = 0 + (1/2) dy/dx.

(4) 0 + √y ≡ 0 + (1/2) dy/dx.

Тунелиране.

    y = exp(x).

(1) dy/dx = y. 

(2) y = dy/dx. 

(3) y = 0 + y | dy/dx = 0 + dy/dx.

(4) 0 + y ≡ 0 + dy/dx.

Константа.

    y = sinc(x).

0 - y ≡ 0 + dy ∧ dx + 2 (1/x) dy/dx.

Фуния = свределиране + разстилане.

Разстилане = 2 (хиперфазово отмахване) (линейно вдълбаване).

    Антракторното смятане представлява локализация.

Функцията се преобразува в локализатор, с който времето се холографира. 

Антракторът е локализиращ вектор. Атракторът е локацията, нулата.

    Холографското време е относителното пространство-време структурно.

Пък относителното пространство-време е холографското време виртуално.

Та теорията на относителността е нереална.

    sinc-фунията на времето.

Проблемът хардуер | софтуер

Компютър ∈ {{Хардуер, Софтуер}};

Компютър - Хардуер = Софтуер;

Компютър - Софтуер ≠ Хардуер.

---------- структурно = конкретика = своята конкретика

Компютър = своята конкретика.

----------

Компютър ≡ {P/E0 = Hν}: 

E0, бягащо поле | P, локализиращ оператор;

H, хипергеометрия | ν, честота.

----------

Екзитопия.

Периодизация и тара

Виж фрагментите ми "Екзитопия" (link) и "Абсолютизация" (link)

    r = [(n - 1) E + βG] / (kG); β > 0; k > 0; n = 2, 3, ...

    (1) 0 < E = E0 = r, заемополучаване → 0 < G = G0 = [(n - 1) E0] / (kE0 - β).

kE0 - β > 0 → E0 > β/k.

    (2) G ≥ G0 → 0 < r = E = βG / [kG - (n - 1)] ≤ E0.

E = βG / [kG - (n - 1)]; G ≥ [(n - 1) E0] / (kE0 - β); E0 > β/k.

    {kG - (n - 1) > 0:

k [(n - 1) E0] / (kE0 - β) - (n - 1) > 0 

↔ (n - 1) kE0 > (n - 1) (kE0 - β).}

    lim (G → +∞) E = β/k. 

E0 β/k ⟳ E β/k (E0 захранва динамиката n, β, k на G)

→ E0 - β/k > 0 (преработена стойност).

(n, структурен аспект & β, динамичен аспект), ентропия | k, синтропия.

|G|, скоростта на преработка.

|G| = [(n - 1) (E0 x 1)] / [k (E0 x 1) - β]; E = β/k 

→ |G| = (n - 1) / (k - β); k > β.

E0 / |G| = T, период (периодите на сливане са съдържателното време, 

а периодизацията - формалното, връзката помежду им е производителността). 

    Производителност, 

[P(n, β, k, T) x 1]{[E0 x 1]/[T], дим.} = (n - 1) / k = (E0 x 1) / [T + β/(n - 1)]: 

n, бройката квантово-структурни съ-стояния;

β, бройката квантово-насипни де-съ-стояния;  

k, бройката квантово-кон-структурни де-съ-стояния.

    Преработката се състои в ковариантиране.

    Ами E0, бидейки изразителят на съдържателното време,

е мотиваторът за ковариантиране: 

че съдържателното време става съдържание.  

    Изразителят на съдържателното време мотивира оператора (n, β, k) на ковариантиране, щото съдържателното време да се преработи в съдържание: 

f(n, β, k) E0 = P(T).

    Та E0 внася хиперпространство и е степента на хиперпространственост.

    Дименсията на Е0: скорост на времето, времеедници за единица време;

a производителността P е спирачното ускорение на времето -

понеже производителността "спира" при коварианта,

произвежда се ковариант.

    f(n, β, k) E0 = P(T). Алгебрата (операторна) n, β, k: E0 е равномерен пълнеж на Евклидово пространство. Нещо вкарва хобота си f изотвън и започва равномерно със сила P да изсмуква E0. Пространството същевременно се изкривява вакуумно във все по-самовсмукващо се в пасив хиперпространство, докато оформящият се по този начин център се уплътнява в ковариант в рамката на период T:

    n, бройката квантово-структурни съ-стояния;

    β, бройката квантово-насипни де-съ-стояния;  

    k, бройката квантово-кон-структурни де-съ-стояния.

P(T) е показателят на симетричен процес: сила за единица време;

и се управлява от f(n, β, k) E0. Как ли E0 управлява P(T)? Кое не достига? 

E0 съответства на големината P(T). f(n, β, k) съотв. на продължителността P(T).

Че ако зависеше само от E0, изсмукването щеше да протече мигновено.

f(n, β, k) определя обхвата около мигновено, с определена сила, изсмукване.

n прави обхвата широк; β прави обхвата дълбок; k прави обхвата плитък.

f(n, β, k) E0 = P(T) → f(n, β, k, T) E0 = P, операторния вид на модела. 

T затваря контура в коварианта (сферично).

P без T е едно спирачно ускорение.

(n β/k) (1/T) = P/E0, операторното уравнение.

1/T, честота | P, ускорение | Е0, скорост.

Структурното уравнение на фотон.

Ускорението върху фотонното поле дава фотона като структура.

(3) P/E0 = Hν: E0, бягащо поле | P, локализиращ оператор;

H, хипергеометрия | ν, честота.

    Уравнението (3) е ковариантно → дясната му страна допуска зануляване 

през вътрешна алгебра → вижда се през разрез:

маса въртеливо се разпространява около своя център,

въртейки се спрямо периферията си.

    Въвеждат се: 

скорост на разпространение;

фазово пространство-време;

квантова константа;

центробежна геометрия;

центростремителна аритметика;

гранична динамика. 

    Последните три се сумират и приравняват на нула:

Уравнението на Дирак.

    Формулирал си закона за движение на твоя бизнес. Но това (Уравнението на Дирак) е покана. Инвестицията се равнява на финансовата ефективност - щом инвестицията е "чиста". P/E0 = Hν: E0, бягащо поле | P, локализиращ оператор;

H, хипергеометрия | ν, честота.

Абсолютизация

Полето при Специалната теория на относителността е неразривно спрямо пространство-времето. Но при Дираковото уравнение не е. Как, бидейки уравнение на пространство-време, Дираковото уравнение може да се запише като уравнение на Дираковото поле? Та аз, наблюдавайки спинорната структура, - аз просто надничам... Уравнението на Дираковото поле е произволна реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица. Спинор означава, щото съотносителна симетрия на интенционалност - разписана с произволна реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица - да попадне в абсолют на съотнасяне, че в пространство-време: свежда се до запис с безкрайна размерност на матрицата, тоест до Дираково поле. Пък абсолютът на съотнасяне се "наблюдава" като спинор, понеже няма как иначе симетрията на интенционалност да се "закове" - Дираковото уравнение. Дираковото поле се доказва и от локализацията, и от анихилацията, и от Ефекта на Казимир, и от магнитния момент на електрона: че "самият вакуум не е вакуум", има една сила... Гравитационната и диелектричната проницаемост изискват пробен обект. Съотносителната симетрия на интенционалност е икономическо явление. Интенционалността при абсолюта на съотнасяне се изражда в натъкване. 

А ентропията е пасивният резултат от взаимонатъкването. Ами обектът е об-ект, субектът е суб-ект. Пък езикът? Намирайки помежду си общ език. Че квантовата граница е нещо неестествено. Не заковавам.

Екзитопия

    Λ, реална симетрична с нулев диагонал циркулантна матрица (n):

(1) det(Λ - λI) = 0

→ λi = ∑ (j = 2, n) Λ1j cos[(2π / n) (i - 1) (j - 1)]; i = 1, 2, ... n.

(2) (Λ - λiI) Vi = 0; Vi, собствен вектор

→ Vi = adj(Λ - λiI) e1 → j = argmax|adj(Λ - λiI) e1|.

    "Енергийното" уравнение от Λ,

- βλij = [k / tij] ћr - E (i ↔ j),

ковариант на взаимодействие:

tij, периоди на сливане;

λij, амплоа;

E, ресурс, Re (системен параметър);

β, интензивност, Re (системен параметър);

k, контрол, Re (системен параметър);

r, етап, Re (променлива на системата);

ћ, квантовата константа (Дирак).

Уравнението формира как 

j в пространството вижда E във времето.

Тоест частиците j са "екзитопи" (мой термин).

Съдържателните отрицателни знаци 

са скаларни, нежели фазови.

    Уравнението на екзистенциалната симетрия (∑str),

ћr(t) = - {[n(t'ћ') - 1] E(t'ћ') + β(t'ћ') G(t'ћ')} / [k(t'ћ') G(t'ћ')];

G(t'ћ') = ∑ [j = 2, n(t'ћ')] Λ1j(t'ћ'), "генератор".

Задават се по времеви закон стойностите на екзистенциална симетрия, 

за да се получи времевият закон за екзистенциалното равновесие.

Изоморфизъм: {Λ12(t'ћ'), Λ13(t'ћ'), ... Λ1n(t'ћ')}

= var[n(t'ћ') = const; G(t'ћ') = const].

    Едно приложение (t = const: ћ → 1).

- Функционална рамка, постулирана (kr > β): 

0 < интензивност (β); 0 < контрол (k); 0 < излишък (r).

- Равнопоставени помежду си приходо-разходни контрагенти (j):

даденият между тях счетоводен набор (Λ1j^), чиято сума G > 0 

(споразумителна рамка).

- Проектова рамка, зависима (производна през уравнението):

0 < ресурс (E) за работа, проектов отговорник

приходо-разходен контрагент (j = 1).

Забележка: уравнението "ћr(t) = ..." 

("r = ...", което се прилага)

няма съдържателна компонента

(понеже енергийното също няма, 

а не "tij = ...", което не трябва да се намесва);

тоест отрицателните знаци в "r =",

което у-ние тук се ползва, са фазо-количествени, нежели скаларни. 

^ Λ1j < 0 -> сделка, консумира се из от r; 

Λ1j > 0 -> колаборация, генерира се къмто r. 

Няма как финансовата тежест (G) да бъде разпределена поравно, 

освен циркулантно.

    Макроикономическото съответствие на разгледаното приложение.

    (1) E = [G / (n - 1)] (kr - β)^ -> Инфлация = E/G = (kr - β^^) / (n - 1):

Е > 0, бюджетен заем; r > 0, бюджетен дефицит (k > 0, контрол); G > 0, БВП.

kr - β > 0; (r & β) = f(E) → β↑: (kr - β)↓ → Инфлация↓ (G↑). Идеята е, щото БВП да се повиши автоматично през потреблението, вместо реално. Та заемът се преобразува в данъчна тежест върху далаверата. 

    (2)  (r & β) ≠ f(E) → или [Инфлация = β / (n - 1): β↓ → Инфлация↓],

или (k↑ → Инфлация↑). Идеята е, щото бюджетният заем да не се бюджетира. 

Та заемът се преобразува в квазиданъчна тежест върху поселението. 

    ^ (kr - β), "човекоразпространение".

    ^^ β > 0, потребление.

    Извод: времето мАкроикономически не трябва да се фиксира.

r = [(n - 1) E + βG] / (kG); (r & G) = f(E) → G↑: r↓.