Моралът като основание, което се уговаря

Ще си послужа с пример.

Разлика помежду "двама ни": че "нашият" финансист по сигурността - ами, хм, се разплаща app-телефонно за хиляди левове по личните си платежни средства често-често, пък аз, ето, за едни малкостотин лв "fishing" през 20-те г. на XXI в. пращам до Банковия надзор някакво си хартиено писмо, препоръчано писмо, писмо с обратна разписка. Защото може би съм мързелив и глупав. Скачени съдове. "Абе к'во ти пука!"

Подозрение: банката (и всички у нас банки - мутренски са) плаща тайно на IT-екип, който се координира от финансист по сигурността: симулира се "fishing", за да се блокират технически от съответните надбанкови системи по сигурността съответните суми, без щото потърпевшите да узнават (паникьосват се от SMS-ите и мигом се обаждат на денонощния банков телефон, за да се блокира достъпът, а и за да пият по една студена вода и си подновят безкасовото банкиране), изчаква се да се валидира 
ту тук, ту там някой технически критерий по занулявяне (занулява се числото), разпределят се безотчетни суми. Кьорав карти не играе... "Образовайте се!"

Но имам ли моралното основание да поставям този въпрос междуличностно, 
т. е. помежду мен и "нашия" финансист по сигурността - вместо принципно? 

Не, нямам. Имам точно толкова моралното основание като искам един съкровен разговор между него и мен по въпроса, колкото пък "нашият" финансист по сигурността има моралното основание като не иска такъвто разговор - т. е. николко. "Ние сме интимни на принципна основа."

Защо? Ами защото у нас понастоящем отсъства инвестиционното банкиране, 
та банките официално печелят никак освен от таксите. 

Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link