Клати се гората. К'во съм свише аз? Аз въобще съм един въздухар. Слушател на хайдушки песни. Един хвърковат четник. Едно българче. Един байрак. Да настигаш моя себеучител е като да превземаш с опипване връх. Учим се един други да се катерим. Няма следа от потеря и няма съответно следа от опълчение. Реят се орлите. Гнездят. Нищо не ги лакоми, нищо ужким не ги плаши. Ловят, оттеглят се, ядат. Плюскат и серат. Пък сетне ни лук яли, ни лук мирисали. Нулево прокрадване. Същински алигатори. Висшето изкуство на войнстващия алпинист.
Че сподавено е някогашното пиянство. Ах, океанът на емоцията! Писъкът на морския орел. И гледци окати. И Lzzy Hale - своята собствена пенелопа, пенелопата на всички одисеевци. А изобщо: заливът, пристанът, езерцето у всеки от нас. Всеки от нас със своето заливче, своя кей и тлак. Всеки от нас. Everyоne has a responsibility... Изгревът и залезът, приливът и отливът. Къде ме мене посред плажните тулупи? Ах, окайникът, окаяникът ми, горканът аз! ... to lift each other up...
Безусловната нужда от текст я условява интересчийството; интересчийството е динамиката между общественото и частно-интимното. И ето че емоционалното ми - едно вечно, - емоционалното ми отношение при интересчийството: ами ме онегодява. Ей ги моите вечни, моите свръхморални приятели. Ех, този нам остров на блажените. България. Съобразявам се против щото да бъда етатист. И нито, значи, бих могъл да обръгна в инструменталрационалист. Ух, Лизи!... Интересът клати феса.
Допълнението към статията ми "Дяволите да ни вземат", pdf: link
